Мръсната превръзка заглушаваше дъха, който излизаше със свистене от дробовете й. Платът се бе поразхлабил от хватката на Пере, Серена се надяваше, че ще може да се освободи. Притисна буза към дънера и се тръкна по кората, за да свлече превръзката. Не се получи. Тя продължи да натиска отчаян, сантиметър по сантиметър, докато най-после устата й се свободи. Възелът все още бе сплетен с косата й — кърпата остана да виси около врата й като въже за бесене. Серена се наведе и се изплю, за да премахне гадния вкус в устата си, но не успя.
Нещо изшумоля в храстите вдясно от нея. Серена подскочи и впери очи в черния мрак, но не можа да различи нищо. Чу, че нещо се движи не можеше да определи нито какво, нито откъде. Заля я вълна от ужас и отчаяние. Блатото се разбуждаше за своя нощен живот, настъпило бе времето на ловеца и неговата жертва…
— Господи! — прошепна отчаяно тя. — Сега аз съм жертвата.
Жертва, лишена от естествените защитни цветове. Животните в блатото са в по-изгодно положение от нея. С тази бяла риза и жълтеникавия си панталон тя бе прикрита толкова, колкото фар в морето.
Боже! Чу зад себе си стъпки! Насили се и отново хукна. Дали беше Пере или сега му помагаше и Уилис?
Серена отново смени посоката и се хвърли напред. Ако можеше да види нещо! Ако ръцете й не бяха вързани! Ако не я сковаваше този ужасен страх… Ако Лъки беше някъде тук.
Лъки. Дали ще го види отново някога? При създалите се обстоятелства това надали имаше вече някакво значение, но Серена се питаше дали той има изобщо представа колко тя го обича. Питаше се, дали самата тя си е давала по-рано сметка за това. Но когато бягаш, за да спасиш живота си, много неща ти се разкриват в нова светлина. Изведнъж се улови, че мислено се пазари с Бога: „Само ако се измъкна жива, ще се сдобря с Шелби… Ще простя на Джифорд, ще бъде по-щедра, ще се боря за Лъки…“
Но ще може да го види отново само ако успее сега да се измъкне. Трябва да вярва в това! Да не спира! Всичко ще се оправи. Ще бъде в безопасност. Ще арестуват Бурке… Тя ще се срещне с Лъки! Да тича! Не бива да спира! Да се измъкне само!…
Хладният нощен въздух изгаряше дробовете й. Не чуваше вече нищо друго освен собственото си дишане и грохота на сърцето си. Главата й бучеше. Усещаше в носа си влажната тръпчива миризма ма гората. Меката почва потъваше под краката й. Чувстваше се напълно дезориентирана, сякаш витаеше в някакъв нереален свят — между истерията и делириума.
Да може да се добере някак до къщата на Лъки! С неговия радиопредавател може да потърси помощ… Може да вземе неговата пушка… Няма как да стигне до там.
Кракът й се заплете в един оголен корен и тя излетя през глава напред в тъмното. Лицето й плесна в калта, точно до ботуша на Мийн Джин Уилис.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
— Хайде, сладур, ела да идем някъде, където ще сме си сами!
Лъки погледна блондинката, увесена на лявото му рамо, с едва прикривана досада. Тази жена явно нямаше инстинкт за самосъхранение! Закачи са за него щом седна в ъгъла у „Мътънс“ и, изглежда, бе твърде смела или твърде глупава, за да не забележи как всички останали веднага се бяха изнизали на безопасно разстояние от Лъки. Колкото и пищна да беше, не можеше да се каже, че е особено надарена умствено. Не се притесняваше и от най-грубия намек. Лъки на няколко пъти й изшътка да мълчи, няколко пъти направо я сряза, но усилията му се разбиваха о глупостта й като в стена.
Досадна история. Не бе дошъл тук, за да си търси нещо за в кревата. Търсеше свада. Надяваше се да се намери някой глупак, съгласен да се сбие с него. Просто имаше нужда да удря в нещо. Така бе сторил предишната нощ, така ще прекарва и следващите нощи — дотогава, докато се успокои.
Обаче русата си имаше други планове. Тя се облегна на него, отметна глава и събра в ръце гърдите си плътно една до друга, та да изглеждат по-предизвикателни. Черната й фланелка бе като за малко момиченце, което съвсем си няма бюст — късичка и тясна, оставяше цяла педя от коремчето й непокрита, за да извести на всички, че госпожицата не понася сутиени. Изглежда й беше трудно да държи очите си отворени — сигурно се дължеше на дебелия пласт сини сенки и натежалите изкуствени мигли. Изтощената й сребристоруса коса — тъмна в корените — бе тупирана в страховита прическа, армирана в броня от лак за коса, кой знае каква ли нова дупка се бе отворила в озоновия слой. На ушичките й се клатушкаха обици като полилеи.
Лъки въздъхна. Долнопробна класа. Миришеше на евтин парфюм и на тютюнев дим, да не говорим за това, че изсмука почти цялата му чаша уиски. Беше хубава, по някакъв примитивен начин. Нямаше съмнение, че мъжете се обръщат да я погледнат. Но у Лъки тя предизвикваше само отвращение. Може би щеше да има някакъв успех, ако покажеше малко повече стил, ако беше по-хладна… Ако се държеше поне малко нещо като дама… Като Серена.