— Но тогава има ли изобщо някакъв смисъл в живота. Слейд? — попита тя с горчивина и избърса сълзите си. — Ако всичко е напразно, защо изобщо се раждаме?
— И това е тайна за мене, мила. Само Бог знае отговора.
Двамата замълчаха, всеки насаме с мислите си. Откъм прерията долиташе песента на индианеца и изведнъж хиляди спомени нахлуха в душата на Слейд: спомни си за чернокожите, които пееха в неделни дни църковни песни в Сайприс Хил, плантацията на неговия баща, спомни си за Батист Робийар, за майка си, танцуваща в голямата бална зала с врати отворени към Мисисипи, за Терез Дювалие как тича в бяла рокля с гардении в косата по залятата от лунна светлина трева, за любимата си полусестра Индия със смеещи се сини очи и развята черна коса… Всички бяха мъртви, всички, с изключение на жената, която държеше сега в прегръдките си — Рейчъл, жива и топла, с безкрайни сили в привидно толкова крехкото младо тяло и с толкова храброст в смелото сърце. Но дори нея беше прекършила смъртта на Тоби.
— Той ни чу, Слейд — прошепна тя топло и вдигна към него мокрото си от сълзите лице, а той разбра, че говори за детето. — Той ни чу, сигурна съм. Вярно, ние не сме истинските му родители, но той не познаваше нито Индия, нито Джонатан. Тоби беше наше дете! Сякаш родено от нас, от теб и от мен. О, Слейд, люби ме! Тук! Сега! Не искам да мисля повече за смъртта. Иначе ще полудея. Сигурна съм. Обичай ме! Вземи ме, научи ме. Моля те, аз го искам, аз…
Беше сключила ръце на шията му, беше притиснала силно тялото си към неговото и покриваше лицето, устните му с целувки. Дори монах би се поддал на изкушението, но Слейд не беше монах. Възбуден от внезапно избухналата й страст, той я притисна към себе си. Водовъртеж от страст и желание завъртя и двамата, когато устните му докоснаха нейните, а езикът му овладя, парещ, нейната уста. Целуваше я жадно, устните му бяха корави, покоряващи, сякаш с думите си бе събудила в него звяра. Но Рейчъл вече не се боеше, защото пламналата в него брутална страст, беше обхванала и нея. Отговаряше на целувките му с неутолима жажда, сякаш беше празен съд, копнеещ да бъде напълнен, а целувките му бяха само глътка от сладкото лятно вино, за което жадуваше. Езикът й се увиваше около неговия, въртеше се, притискаше се, допираше го с леки бързи докосвания, от които тялото й се изпълваше с наслада. Влажната й уста поглъщаше жадно дъха му, зъбите й се впиваха в устните му. Ноктите й се забиха в голите му гърди и ги разкървавиха.
Това накара Слейд да си възвърне разума. Той я отблъсна толкова грубо, че утре сутринта ръцете й сигурно щяха да са целите в синини. Той беше скитник и знаеше какво изпитва тя, инстинктивното, сляпо желание да създава живот пред лицето на смъртта. Той беше изпитвал това чувство стотици пъти. Тя копнееше да изпълни с него бездната, която се беше отворила със смъртта на Тоби, той трябваше да я накара да забрави, че детето е мъртво, че животът е тежък, трябваше да премахне болката и да излекува болното й сърце. Слейд беше готов да й даде всичко това. Копнееше да й го даде, но не на това място и не сега. Рейчъл не беше жена, готова в един миг да се отдаде, без после горчиво да съжалява и да се презира, а той не беше мъж, способен да използува миг на слабост и мъка. Не, не можеше да й стори това. Не искаше да й го стори. Трябва да си беше загубил ума, та изобщо допусна да стигнат толкова далеч.
— Не, не — каза той студено и си пое дъх. — Не, няма да го направим. Казах вече — не! Аз те желая, Рейчъл, знаеш го. Но не сега. Не по този начин. Чуй ме. После би се намразила, че си ме любила, докато бебето е лежало мъртво в люлката си, би намразила и мен. А аз не бих могъл да го понеса, аз… той млъкна, един мускул трепереше на бузата му. После каза малко по-меко: — Върни се в къщата, Рейчъл, върви, скъпа. Моля те. Там лежи дете, което трябва да бъде погребано, а това между нас трябва да почака, кълна ти се, че ако изчакаме, то после повече ще ни се услади.
Шокирана, ужасена, че е могла до такава степен да се забрави, да се хвърли в мъката си безсрамно на врата му, Рейчъл побърза да излезе от обора. Препъваше се като сляпа. Изглежда, беше си загубила ума. Спря, хълцайки, на прага на къщата, пое си дъх, овладя се, колкото можеше, за да посрещне онова, която я очакваше вътре. После отвори бавно вратата и влезе при бебето, което лежеше, неподвижно и безмълвно в люлката си.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Животът продължи все същият, само че в къщата вече нямаше бебе, а под самотното, посадено от Рейчъл дърво, имаше не четири, а пет гроба.