Тя се засмя, навярно за пръв път от сърце и на Слейд този смях много му хареса.
— Ами имам си начини — отговори.
— Изглежда, че е така. — Той стана и протегна като дива котка дългото си мускулесто тяло. — Капнал съм. Днес ще си легна май по-рано. Лека нощ, Рейчъл.
— Лека нощ, Слейд — отвърна тя тихо и сърцето й се сви при мисълта, че новата къща на Бийчъм скоро ще е готова и Слейд Меверик ще й вземе в края на краищата децата. Беше неизбежно.
Когато този ден настъпи, животът й ще стане много самотен и празен — знаеше го. Рейчъл се качи бързо по стълбата, за да не видят дядото и Поук сълзите й.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Няколко дена по-късно Гюс дойде по залез слънце на гости и докара на Рейчъл нов стол вместо онзи, който бяха счупили без да искат двамата със Слейд. Когато шведът пристигна с впрегнатата в муле каруца, Слейд Меверик тъкмо се миеше на чешмата. Гюс беше вързал грижливо новия стол и го беше покрил с одеяло.
— Здравей, Меверик! — поздрави той не особено радостно Слейд.
— А, Окс! — Слейд кимна и продължи да се бърше с парче от брашнян чувал, което прехвърли после небрежно през рамо. Гледаше с любопитство одеялото върху колата на шведа.
Гюс въздъхна и си пожела Слейд да не се мотае още дълго из къщата на Рейчъл. След появата на този главорез, тя се бе променила. Не приличаше на себе си, беше някак объркана и отсъстваща, непрекъснато се изчервяваше и почти не му обръщаше внимание. Докачаше се повече от когато и да било, и от най-малкото. На Гюс през ум не му минаваше да я обижда, но тя очевидно така беше възприела счупването на стола. Е да, ама да не беше Слейд, това никога нямаше да се случи.
Така де, вината беше изцяло на Слейд! — мислеше си, ядосан, шведът. Ако не беше задърпал стола така гадно ухилен, Гюс също нямаше да се вкопчи толкова силно и нищо нямаше да се случи. Този хлапак си вре гагата навсякъде и непрекъснато се опитва да го изкара глупак в очите на Рейчъл. За съжаление обикновено успяваше.
Защо ли не побърза с проклетата нова къща на Бийчъм? — питаше се подозрително Гюс. Доста отдавна я почна. Аз откога да съм я вдигнал. Ама тоя тип май нарочно се разтакава, та да поостане тук при Рейчъл, пък мене да ме разкара. Много му се ще да й сложи марката си. Да, ама аз не съм някое тъпо говедо и няма да се оставя. Както гледам, ако продължи да ме ядосва, ще му прочета една лекция по добро държане, пък тогава да видим.
С такива мисли Гюс натисна спирачката и скочи от капрата. Без да обръща внимание на Слейд, заобиколи колата и свали капака. После смъкна одеялото от стола и се залови да развързва въжетата, с които го беше закрепил.
— Какво си донесъл, Окс? — попита Слейд и се приближи към колата, за да задоволи любопитството си.
— Новия стол, който направих за Рейчъл — отвърна кратко Гюс без да вдига очи.
— Не е ли доста семпъл? — попита Слейд, оглеждайки дървения стол. Както повечето скандинавски мебели, той беше много функционален, но без каквато и да било украса. — Откровено казано, грозен е — заяви Слейд.
Подаръкът на шведа за Рейчъл ужасно го ядоса. Вещ, в която Гюс явно беше вложил много време и старание, не можеше да не допадне на Рейчъл, освен това и да й напомни, че за превръщането на стария й стол в табуретка, вината е преди всичко на Слейд. Сега му идеше да натроши новия стол на хиляди парчета, още преди да го е видяла Рейчъл.
— От буково дърво е — обясни Гюс. Той не искаше да се остави да го провокират. — Вярно, че столът ми е семпъл, но пък е много стабилен.
— Както всички шведи, нали? — захили се злобно Слейд.
— Не съм толкова глупав, колкото си мислиш — заяви шведът и усети как, въпреки твърдото си решение да не допуска Слейд да го изкара от кожата му, почва да се ядосва.
— Брей, наистина ли? — възкликна иронично Слейд — ами тогава за кой дявол още се влачиш тук, не разбра ли, че никой не е приритал за тебе?
— Това ще го решава Рейчъл, а не ти, ясно ли е? И вярвам, че тя ще избере мен, а не теб. Пистолетаджия не й подхожда, защото с него няма да стане уважавана от всички стопанка, каквато ще я направя аз. Рейчъл добре го разбира, ако не със сърцето, то поне с разума си. Тъй че в края на краищата нежеланият тук ще си ти.
— Виж го ти дървоглавия кучи син! — изруга Слейд. — А защо си пък толкова сигурен, че не искам да се оженя за нея?