— Тогава ще докарам моите племеннички и племенници утре заран точно в осем часа. Довиждане, госпожице — свали учтиво шапката си Слейд.
— Желая ви приятен ден, господин Меверик и ви благодаря. — Госпожица Корбет, която беше получила, очевидно, възпитание не по-лошо от това на Рейчъл, му стисна ръка. — Вече се радвам, че ще мога да уча децата на семейство Бийчъм, — добави тя.
След като уреди всичко това, Слейд отиде да обядва в хотел „Юг“. После препусна към фермата на Густав Оксенбърг, където, след известно мълчание, двамата решиха да забравят сбиването и не само да си помогнат взаимно да изорат и засеят, но да свършат тази работа и във фермата на Рейчъл. След като отдадоха дан на учтивостта и на деловите взаимоотношения, шведът, осведоми, гордо усмихнат, Слейд:
— Получих днес писмо от старата си родина. Добри приятели на семейството ми ще пристигнат скоро в Уйчито, най-късно след три-четири месеца. Познавам ги от времето, когато бях в Швеция малко хлапе. Те имат три чудесни, яки момчета — Ерик, Педер и Харалд и една дъщеря, Ливия. Когато потеглих за Америка, Ливия беше луничаво момиченце, но вече е пораснала. Не зная дали е омъжена и дали ме помни — запита се той на глас, а после се изчерви, защото осъзна колко предателски спрямо Рейчъл звучат въпросите му. Затова обясни: — Ние с Рейчъл решихме да бъдем занапред само приятели.
— Мисля, че така ще е най-добре, Гюс — засмя се Слейд Меверик и потупа шведа по рамото. — Пък и кой знае, може твоята Ливи да не от онези жени, които настояват годеникът да има в обора си петстотин глави добитък.
— Е, аз не вярвам, че Рейчъл не иска да се омъжи за мен само защото в ливадите ми не пасат петстотин глави добитък! — възкликна Гюс.
— Сигурно не — ухили се Слейд. — Но съм почти убеден, че това е причината, поради която няма да иска да се омъжи и за мен, та ако ще да я моля на колене.
— А ти имаш ли намерение да я молиш? — попита недоверчиво шведът. Много искаше да е сигурен, че този майстор на пистолетите има сериозни намерения за Рейчъл.
— Всяко нещо с времето си, Гюс — отвърна му Слейд. — Всяко нещо с времето си. Трябва най-напред да оправя някои неща и тогава ще те поканя за шафер, обещавам ти.
— И внимавай, дръж си на думата, Слейд — засмя се Гюс, но не можеше да има съмнение, че е повече от сериозен. — Рейчъл е чудесна жена и заслужава свестен съпруг. Бъди й добър мъж, ако не искаш следващия път наистина да ти пробия черепа, разбра ли ме?
— А не, покорно благодаря. Честно слово, един път ми стига — заяви Слейд и поразтри цицината на главата си. — Кълна ти се, че ще се държа добре с нея, Гюс, пък в противен случай, нали знаеш къде можеш да ме намериш.
— Разбира се, но пак повтарям, не забравяй какво съм ти казал!
— След удара, който ми стовари, едва ли ще го забравя толкова скоро. Но ще те помоля за една услуга Гюс — ухили се Слейд и се извърна още веднъж в седлото. — Не ни подарявай за сватбата столове. — Докато шведът успее да каже нещо, скитникът вече беше пришпорил коня. Преди да изчезне на хоризонта, успя да извика през рамо: — Бъди щастлив с твоята Ливи!
Посещението при Гюс напомни на Слейд, че Рейчъл все още няма приличен стол. Затова препусна обратно към Уйчито, накупи голямо количество припаси за семейство Бийчъм, а част от останалите пари похарчи за нов стол. Нареди нещата да бъдат доставени във фермата късно след обяд. После се запъти към канцеларията на адвокатите Етууд и Литъл, която напусна след повече от час с два документа в джоба. Сега вече можеше да поеме към Дилейно, за да потърси там Джонатан.
Кварталът на червените фенери беше най-мръсният в целия град, който въпреки разрастването си и бързия напредък, целият беше порядъчно мръсен. Растеше, изглежда, толкова бързо, че управниците не насмогваха на проблемите. Както в цяло Уйчито, така и в Дилейно улиците бяха в катастрофално състояние, същински лабиринт от опасни ровове и ями, който се превръщани при всеки дъжд в кално блато. Огромни купища боклук се трупаха по тротоарите и при всеки порив на вятъра облаци прах се изсипваха върху къщите и магазинни
Поради липса на предписания, тротоарите бяха сковани от най-различни видове дърво и бяха целите в чворове, цепнатини и щръкнали гвоздеи, тук-там липсваха дъски. По издадените над тротоарите фасади висяха толкова много фирми, че не само измъчваха очите, но бяха и същинска опасност за невнимателните минувачи, които се удряха в тях. В този град и кучетата бяха същинска напаст, затова всеки собственик на куче трябваше да плаща от три до пет долара данък, а полицията преследваше наред с престъпниците и бездомните псета. По бреговете на притока имаше толкова много обори и кочини, че питейната вода беше ужасно замърсена (джелепите не случайно я наричаха „биволски чай“). Не беше рядко реката да влачи и труповете на умрели животни.