— Това е казано за Ноевия ковчег, а ние говорехме за рая.
— Ах да, раят, приказно място. Там е горещо, там цари насладата. Мога да те отведа в него и ще го сторя — заяви той уверено. — И то много скоро.
— Ще се погрижиш, струва ми се, да бъда пропъдена от рая! Ти наистина си същински сатана! И не бива… не бива да ми говориш така… да си позволяваш такива волности. Аз… аз просто не разбирам как го допуснах! Би трябвало да те изгоня от дома си и повече да не те виждам.
— Защо тогава не го направиш?
— Не зная, наистина не зная. Защото аз — о! Пусни ме, Слейд, моля те. Късно е. Слънцето е на залез, дядо и Поук скоро ще си дойдат, трябва да приготвя вечерята. Децата сигурно са гладни и се питат къде ли се губим ние двамата…
— Ами да се питат! А сега ми отговори на въпроса, чу ли? Защо не ме натириш да вървя по дяволите, а, Рейчъл? попита той тихо, а в очите му затрептяха странни, сякаш гладни пламъчета. — Да си призная, често се чудя защо не го сториш?
Тя извърна глава, неспособна да издържи пронизващия му поглед.
— А как да го обясня на дядо и на Поук? — попита тя. — Да им кажа истината? Ако я разберат, един от двамата ще те извика на дуел, а ти ще го убиеш. Нали преди малко се закани да убиеш всеки мъж, който се осмели да ме ухажва! Освен това би ми отнел децата. А това, това не мога да го понеса.
— Разбрах — каза Слейд и сведе поглед. — Значи понасяш ухажванията ми само от страх, така ли?
— Да.
— Ти лъжеш, Рейчъл, или казваш само част от истината, зад която има много, много повече. Знаем го и двамата. — Пръстът му следваше бавно очертанията на устните й, докосваше ги, после той изведнъж прекъсна еротичната игра. — Хъм, реших да оставя засега нещата каквито са — заяви той, очевидно доволен от отговора й. После изведнъж рязко смени темата: — Та какво искаше да ми кажеш за Адам и Ева?
— Само едно: не ги разделяй, преди да са имали възможност да се опознаят. Моля те, Слейд. Да, вярно е, че са още много млади… но да си влюбен може да бъде и… много мъчително и трудно, особено… особено, ако е за първи път.
— Зная — каза меко Слейд и се запита откъде ли може тя да знае това. Дали е обичала в училището някое момче? Нямаше представа, но изведнъж изпита желанието да научи всичко за нея. Трябваше да почака, разбира се, защото засега достатъчно я беше измъчил. — И аз не бях много по-голям от Адам, когато подарих сърцето си на едно момиче от Ню Орлиънс. — Тези думи му се изплъзнаха някак, още преди да успее да помисли какво казва
— И… какво стана?
— Тя… тя умря.
— О, извинявай — изрече тъжно Рейчъл. — Аз… аз не исках да любопитствам. Аз… наистина съжалявам.
— Много страдах — изрече бавно Слейд, но трябваше, за свое голямо учудване, да признае, че мъката, която изпитваше обикновено при спомена за Терез, беше намаляла и сякаш избледняла, като белег от вече почти зараснала рана. Много по-силна болка му причиняваше сега разстроеното лице на Рейчъл, която горчиво се упрекваше, задето е разтворила стара рана. — Виж какво, Рейчъл, оттогава изтече много вода, това е отминало и приключено — каза той, макар да знаеше, че всичко ще приключи само след като убие Дигър. С усилие на волята Слейд се върна към действителността. — Що се отнася до Адам и Ева, Рейчъл, щом толкова ме молиш, сладка моя, докато не се опитват да вкусят от забранения плод, няма да играя ролята на змията в тяхната райска градина, обещавам ти.
— Благодаря.
— А сега ще е по-добре да се приберем, нали?
— Да, разбира се — съгласи се Рейчъл.
Слейд я изгледа въпросително, ръката му я погали нежно по лицето, сякаш беше сляп и за пръв път го опознаваше с пръстите си. После отметна с въздишка кичур коса от челото й и неохотно я освободи от прегръдката си.
— Жалко — каза той с тъжна усмивка. — С такова удоволствие бих ти предложил една ябълка.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
На другия ден следобед Фремънт и Поук трябваше да пазят трите най-малки деца, защото Слейд и Рейчъл препуснаха към земите на семейство Кейфе.
По пътя почти не размениха дума, но всеки усещаше осезаемо близостта на другия и добре помнеше какво се бе случило предишния ден в плевнята. То беше променило отношенията им, знаеха го добре.
Сега Рейчъл имаше чувството, че му принадлежи и то хем я плашеше, хем я възбуждаше. Въпреки нежеланието да му се покори всецяло, признаваше, че между тях има някакво споразумение и, както той твърдеше, беше само въпрос на време тя да стане негова. Даваше си ясна сметка, че не са официално сгодени, но колкото и да си блъскаше главата, не можеше да определи по друг начин характера на отношенията им. Дори човек като Слейд не можеше да е толкова брутален, та да пропъжда ухажорите й, ако няма намерение да се ожени за нея. В очите на Рейчъл този майстор на пистолетите не можеше да е лош човек, щом се оказа способен, въпреки съмнителната си слава, веднага коренно да промени начина си на живот, за да стане опекун на своите осем племеннички и племенници, които никога не бе виждал. Можеше ли този мъж да е толкова жесток, та да й отнеме съзнателно всяка надежда на брак, да я лиши от девствеността й, а после да а изостави. Не, той положително щеше да се ожени за нея, въпреки че нищо не беше обещал.