Колийн Фокнър
Дива любов
Глава първа
Колонията Пенсилвания
Май 1761 година
Лейди Рейчъл Мороувър мушна ръцете си в меките като кадифе кожени ръкавици и погледна през прозореца. Във въздуха висеше неловка тишина и тя обезкървяваше лицата на пътниците в каретата, която се друсаше по набраздения от коловози път.
— Аз… аз не разбирам, Рейчъл — каза накрая виконт Гифърд Лангстън със силно побледняло лице.
— Говоря сериозно — повтори тя твърдо. — Няма да се омъжа за теб.
Тя пое дълбоко дъх. Беше се заклела, че ще бъде честна с Гифърд, но не искаше да го наранява ненужно. Грешката беше колкото нейна, толкова и негова. Той я беше повел по пътя, а тя го следваше като заблудена млекарка. Мушна кичур от буйната си кестенява коса под копринената пътна шапка.
— Не мога да се омъжа за теб, защото това ще бъде грешка.
Гифърд погледна от Рейчъл към своя братовчед, преподобния Джеймс, който седеше до него, и след това обратно към Рейчъл.
— Но имената ни бяха обявени три пъти в църквата, скъпа моя. Церемонията е всичко друго, но не и формалност — той се прехвърли бързо на отсрещната тапицирана седалка, за да седне до нея и взе облечената й в ръкавица ръка. — Все едно, че вече си моя жена.
Рейчъл издърпа ръката си от неговата, внезапно отвратена от допира му. Тя бавно се извърна от прозореца и сините и очи се спряха върху удивително красивото момчешко лице на Гифърд.
— Не съм ничия съпруга — каза тя решително, — докато не се закълна пред Господа. — Премести поглед към братовчеда на Гифърд, който седеше нервно на отсрещната пейка. — Не е ли така, преподобни отче?
Тъмнокосият мъж се изкашля, изненадан от внезапния поврат в разговора, който беше съвсем приятен до преди малко. Никога не беше харесвал братовчед си Гифърд и сега прие предложението му да отидат заедно при леля им, само защото тя беше сериозно болна. Джон Джеймс трябваше да предположи, че ще бъде въвлечен в нещо неприятно като това. Нещата винаги се обръщаха в неприятна посока, когато беше намесен Гифърд Лангстън.
Преподобният отец си позволи за няколко секунди да огледа младата жена, седнала срещу него. Тя беше истинска красавица — със златист тен, розови устни и великолепна, гъста и лъскава тъмна коса. Но Джон виждаше истинската красота в очите й… в сърцето й… в душата й. Тя беше пристигнала от Лондон преди шест месеца, за да се омъжи за Гифърд и когато я срещна за първи път, Джон си помисли, че тя е прекалено добра за неговия повърхностен братовчед. Както много жени преди нея и тя се беше подлъгала от красивата му външност и красноречието. Беше се подлъгала, но очевидно не за дълго, помисли си той, като се обърна отново към братовчед си.
— Да — отговори той безизразно, — пред Господа — там именно мъжът и жената се съединяват до края на дните си. Нашето правителство, което претендира, че притежава всеобхватна мъдрост, изглежда вярва, че именно то трябва да управлява тези тайнства. Но Господ ни учи, че това не е така.
Рейчъл му изпрати благодарствена усмивка.
Гифърд се намръщи. Тъй като беше очевидно, че добрият божи служител няма да го защити, той предприе друга тактика.
— Наистина ти не говориш сериозно, Рейчъл, любов моя. Два пъти вече каза, че си променила намерението си, но и двата пъти…
— Опомних се — подхвърли тя. — Този път е окончателно. Решила съм го.
— Кажи ми тогава защо не можеш да се омъжиш за мен. Къщата, която построих за тебе, е почти завършена.
Когато докосна бледорозовия й ръкав, Рейчъл настръхна и отново се извърна към прозореца, обгръщайки с поглед панорамата — заобикаляше ги отвсякъде гъста гора в колонията Пенсилвания. Никога, преди да пристигне в американските колонии, не бе виждала такава невероятна красота. Имаше нещо особено в гледката на дърветата, песента на горските птици и опияняващия мирис на хумус, което възбуждаше любопитството й. Тази странна магия я примамваше нощем от леглото, тя сядаше на прозореца, заслушваше се и си представяше как скита измежду вековните дъбове и брястове в някоя звездна нощ.
— Не мога да се омъжа за теб, Гифърд, защото не те обичам.
Рейчъл стисна зъби. Ето това е. Най-после си призна… пред Гифърд, но което е по-важно — пред себе си.
— Да ме обичаш? Разбира се, че ме обичаш. И аз тебе. Струва ми се, че бих умрял, ако не си до мен — той сключи ръце на гърдите си с красноречив жест.
Рейчъл извърна поглед към небето. Само като си помислеше, че някога неговите преструвки й се струваха романтични! Сега те просто я дразнеха. Тя несъзнателно поклати глава. Как се случи така, че Гифърд я измами толкова лесно? Защо не послуша брат си Томас, когато я предупреждаваше, че виконт Лангстън не е за нея? Томас се беше опитал да я предупреди за непочтеността на бъдещия й съпруг. Беше се опитал да й каже, че Гифърд е човек, който се преструва и би изиграл каквато роля пожелаеш, но само до момента, в който постигне своето. Рейчъл обаче се беше заблудила от щедрото му ухажване. Екстравагантните подаръци, вечерите в театъра, откраднатите целувки — всичко това беше скрило истинската му същност зад воал от момински мечти.