— Достатъчно — прошепна тя. — Дайте на Гифърд, моля ви.
Клепачите й се затвориха, докато тя се бореше да остане будна.
— Гиф-фърд?
Тя вдигна ръка, посочвайки мъжа, за който някога искаше да се омъжи.
— Моля Ви, дайте на него останалото.
Танцуващия ураган непринудено погали нежно бузата й с върха на пръстите си. Помисли си, че може да освободи тази бяла жена и да я отведе далеч оттук. Можеше да ги спаси от трагедията, която знаеше, че очаква и двамата. Но дългът го задържаше тук. Обичта към майка му, отговорността му за децата в селището го задържаше тук. Знаеше, че трябва да остане и да се опита да спаси своя народ.
Танцуващия Ураган стана и се отправи към другия пленник, все още със съда с вода в треперещата си ръка.
Глава трета
Рейчъл се събуди бавно от непознатите звуци в лагера на мохоките. Жените и децата се занимаваха със сутрешните си задължения и техните гласове изпълваха въздуха. Огнищата пращяха и мъжете тихо се поздравяваха, докато се събираха пред жилищата си за закуска.
Още преди да е отворила очи, Рейчъл почувства топлината на майското слънце, което я огряваше. Ярката му светлина нахлуваше в мислите й, хвърляйки множество игриви зайчета под клепачите й. Вече я болеше главата. Като повдигна бавно миглите си, Рейчъл огледа мястото, където се намираше.
На дневна светлина тя можеше да види, че индианският лагер беше голям, може би с около двадесет жилища, подредени в три редици. В края на редиците се намираха няколко по-малки колиби. Навсякъде имаше червенокожи мохоки. Децата тичаха нагоре-надолу и носеха ведра от кора, пълни с вода, а полуголи жени бързаха да приготвят храна на семейните огнища.
Мъже с обръснати до кожа глави, с изключение на една конска опашка, седяха с кръстосани крака. Някои се занимаваха с нещо, а други бездействаха, но всички чакаха подсладената каша и хляба, които се готвеха в момента, както Рейчъл можеше да долови по миризмите.
Погледът й се премести по-наблизо. На няколко метра от нея среше Гифърд с неудобно подпряна глава на дървения стълб, за който бе завързан. Тя не можеше да види жената, вързана зад нея. Имаше няколко жени — пленнички — една светлокоса жена с жълта долна риза, една млада индианка, чието голо тяло беше едва покрито с парче мръсна, нещавена кожа и една брюнетка с окървавена глава и с очевидно липсваща част от косата. Рейчъл преглътна яда, който се надигаше в гърлото й. Пленниците изглеждаха почти мъртви. Не можеше да не си зададе въпроса — след колко ли време ще започне и тя да изглежда като тях… или по-зле.
Рейчъл облиза сухите си устни, мислейки колко е жадна. Един образ премина бързо през съзнанието й — мъж, индианец, с черни като въглен очи, които я преследваха. Наистина ли беше дошъл при нея през изминалата нощ или тя си бе въобразила всичко това?
Рейчъл стисна силно очи. Беше сънувала толкова странни неща тази нощ. Беше птица, рееща се в небето. После се разрази гръмотевична буря. Тя прелетя през облаците, гледайки отвисоко индианското селище. Навсякъде видя смърт и сърцето й се сви заради хората, които я бяха взели в плен. Измърмори недоволно и отвори отново очи. Не проумяваше как бе възможно да почувства нещо към тези хора, дори и на сън.
— Рейчъл?
Тя незабавно погледна към Гифърд.
— Гифърд?
— Вече е утро, нали? И все още не са ни убили? — промълви той боязливо.
— Все още не — каза тихо тя.
Опасяваше се да не говори твърде високо от страх, че би могла да привлече вниманието на някой от похитителите си.
— Е, благодаря на Бога, че този езичник ми донесе вода снощи, иначе никога нямаше да доживея до сутринта.
Рейчъл втренчи поглед в Гифърд. Следователно не си бе измисляла…
— Някой ти донесе вода снощи?
— Поне едно от онези животни имаше благоразумието да разбере, че не бих струвал нищо като откуп, ако съм мъртъв — той избърса устата си в разкъсаната на рамото си дреха. — Смяташ ли, че можем да се осмелим и да извикаме някой да ни донесе храна и вода?
Рейчъл замислено хапеше долната си устна, докато оглеждаше лагера на индианците. Искаше да попита Гифърд за мъжа, който му беше донесъл вода; но нещо я караше да мълчи.
— Мисля, че е най-добре да кротуваме, Гифърд.
— По дяволите! Аз съм жаден и се нуждая от тоалетна — той погледна към оживения лагер. — Прощавайте! Предайте някой да дойде тук, ако е възможно. Имаме нужди, за който трябва да се погрижим.
Едно момче, което минаваше наблизо с ведро вода, взе една пръчка и я запрати към Гифърд, удряйки над главата му стълба, за който беше завързан. Гифърд се сви и отекна смях.