Рейчъл хвана по-здраво коша под мишницата си и се запъти към реката, където щеше да изпере дрехите. Въпреки че слънцето топлеше лицето й, беше благодарна, че е с кожух от заешка кожа. Сутрешният въздух щипеше страните й, а дъхът й образува мразовита пара около главата, когато отвори уста, за да поздрави една приятелка.
— Добро утро — поздрави Веселия паяк. Тя носеше на гърба си бебе, привързано за дъска, а за ръка водеше едно двегодишно дете, което беше така увито с кожи, че едвам ходеше.
— Добро утро — отговори Рейчъл на алгонк и се усмихна. Веселия паяк беше дружелюбна и много отзивчива към Рейчъл, когато пристигна в лагера. Тя беше една от индианките, която Рейчъл смяташе за истинска приятелка.
— На реката ли отиваш? — Веселия паяк се спря. Дъщеря й продължи да върви, като наблюдаваше следата от пръчката, която влачеше по снега.
— Отивам да пера — ако имаш нещо и ти, ще се радвам да ти помогна. Няма смисъл и на двете да ни измръзват ръцете — Рейчъл се разсмя. С крайчеца на окото си видя Та-уа-ни да мъкне малкия си син след себе си. Рейчъл не й обърна внимание, а продължи да слуша какво казва Веселия, паяк.
— … благодаря ти за предложението, Рейчъл, приятелко, но рано тази сутрин изпратих мъжа ми да изпере. Надявам се вече да не ми мрънка преди закуска.
Двете жени се разсмяха на шегата и Веселия паяк извика на дъщеря си да я почака. Тя посочи с глава вигвама, в които живееше Дори.
— Е, реши ли твоята приятелка за кой от двамата ще се ожени?
Рейчъл се засмя.
— Не, доколкото знам.
Веселия паяк кимна.
— И на мен щеше да ми е трудно да избера, ако бях на нейното място — тя погледна, за да провери къде е детето й. Малкото момиченце, Кийску, галеше едно куче близо до вигвама на леля си. — И двамата ще й осигурят добър живот. Всеки един от тях ми харесва, но по различни причини.
— Същото казва и Дори. Затова й е трудно да реши. Харесва ги и двамата и мисли, че би могла да ги обикне, само и трябва малко време.
— От една страна й завиждам, че двама чудесни мъже искат ръката й, но от друга ми е мъчно за нея. Изборът на съпруг е трудна задача за всяка жена.
— Тогава човек вижда хубавата страна на уговорените бракове.
Веселия паяк се намръщи.
— Не, уредените бракове са много лесни. Мъжът и жената нямат никакъв избор. Никога не се чувстват отговорни един към друг, защото не са направили сами избора си.
Рейчъл кимна в знак на съгласие.
— Е, тази жена трябва да върви — тя погледна в посоката, в която беше тръгнала дъщеря й. Детето беше оставило кучето и не се виждаше наоколо. — Кийску! Мама нали ти каза да я чакаш? — Веселият паяк махна за довиждане на Рейчъл и побърза да настигне детето.
Рейчъл едва беше изминала няколко метра, когато Танцуващия ураган подаде глава от вигвама на Туубан. Той не очакваше да я види. Беше още необлечен, но я повика. Гърдите и краката му бяха голи.
— Почакай, Рейчъл.
Преди малко, когато видя Та-уа-ни, ужасно се ядоса. Знаеше, че сега не бива да пренася гнева си върху Танцуващия ураган, но не можа да се сдържи.
— По-късно. Сега съм заета.
Той пристъпи в снега с босите си крака и потърка ръце.
— Ей сега ще се облека — извика й той на английски докато тя се отдалечаваше.
— По-късно — повтори тя на алгонк.
Той ядосано се върна обратно във вигвама и пусна тежката кожена завеса толкова рязко, че тя изплющя.
Рейчъл продължи към реката. Близо до брега откри дупка в леда, направена тази сутрин, така че не трябваше да го чупи. Реката Метуксик беше много странна. На някои места ледът беше метър и половина дебел, но малко по-настрани можеше да е тънък като хартия.
Рейчъл се наведе и свали ръкавиците си. Взе една риза, потопи я в леденостудената вода и започна бързо да я търка. Водата беше толкова студена, че много скоро ръцете й станаха безчувствени към режещия студ.
Точно когато Рейчъл започна втората риза, чу смях. Вдигна глава и видя как малкото момченце на Та-уа-ни мина по леда върху реката. То пляскаше с ръце, смееше се и гонеше едно перо, носено от вятъра. Майката на детето не се виждаше наоколо.
— Маата! — извика, без да иска Рейчъл. — Маата илоишит! Ледът е опасен!
Детето спря и погледна по посока на гласа. Когато зърна Рейчъл, то невинно се засмя. Перото отново полетя и привлече вниманието му и то се затича, протегнало ръцете си с нахлузени ръкавички и се опитваше да го улови.
Рейчъл пусна мократа риза в снега, изправи се и се огледа. Наоколо нямаше никой. Тя отново погледна детето, което все повече се отдалечаваше към средата на реката, където ледът беше най-тънък.