— Помощ! Помощ! — извика тя, когато излезе на средата на пътя. Стараеше се да бъде естествена. — Моля ви, помогнете.
Двамата с Ураган решиха, че ще е най-добре, ако тя се престори на избягала от ирокезите пленница. Това беше най-сигурният начин да постигне целта си — възможно най-бързо да стигне във Филаделфия.
Изненадан, кочияшът на откритата карета дръпна юздите и подвикна на конете, за да спрат. Пътниците — един мъж на средна възраст, с голям корем и бакенбарди й три девойки — се изправиха, за да видят по-добре облечената в кожена рокля и да чуят думите й.
— Госпожо? — кочияшът невярващо ококори очи. Погледна през рамо към господаря си.
Кожата на Рейчъл беше почерняла, а и косата й беше тъмна, така че тя разбра, че се колебаеха дали беше англичанка или дивачка.
— Моля ви, помогнете ми — повтори тя на английски, а езикът й някак странно преобръщаше думите в устата й. — От няколко дни вървя.
— Аз съм Джон Колмъри — той побутна триъгълната си шапка. — Имате ли нужда от помощ, госпожице? — извика господинът в каляската.
Рейчъл я заобиколи, за да говори с Джон Колмъри.
— Сър, ще ми помогнете ли? Казвам се лейди Рейчъл Мороувър.
— Света Дево, Богородице! — той започна да я разглежда отгоре до долу, впечатлен от сплетената й коса, кожената рокля и боядисаното й лице.
— Та вие сте жената, която индианците отвлякоха миналата година! Младата съпруга на Лангстън!
Тези думи я изненадаха. Младата му съпруга? Тя понечи да възрази, но реши, че е по-добре да се преструва, докато разбере какво ще каже мъжа. Защо той си мисли, че тя и Гифърд са женени?
— Да… точно така. Аз… аз избягах от индианците. Трябва да стигна до дома на адвоката на виконт Лангстън. Знам, че виконтът е мъртъв, но…
— Мъртъв? Съвсем не. Вашият съпруг е жив и здрав. Като по чудо и двамата сте оцелели — Дъщерите му се разкискаха и прикриха уста с дантелените си кърпички. — Видях виконта преди една седмица, в новата му къща, близо до река Скулкил.
Рейчъл онемя от изумление. Гифърд е жив? Тя наистина не беше предполагала, че той ще успее да стигне жив до някое бяло селище. Сега се чудеше, защо беше решила така. Може би, защото тайно си мечтаеше той да е мъртъв. Сети се как Гифърд — мъжът, който твърдеше, че я обича — я изостави в гората, в ръцете на Счупения рог. Спомни си и обещанието му да се върне за нея, ако успее да се измъкне жив от земята на ирокезите.
Рейчъл стисна зъби. Значи е жив? Казал е на всички, че са женени, а след това ги е излъгал, че съм мъртва. Мерзавец.
— Слава богу, че Гифърд е жив — каза високо тя. Така сама ще мога да го убия. Опита се да се престори на хрисима, — когато сложи ръка на вратата на каляската. — Бихте ли… можете ли да ме заведете при него, при моя съпруг, искам да кажа? — трудно й беше да намира думите, но вече беше стигнала дотук. Нямаше да се откаже точно сега.
— Мили боже! — Джон Колмъри размаха притеснено ръце и побърза да отвори вратата и да помогне на Рейчъл да се качи в каляската. — Толкова много ме изненадахте, лейди Лангстън. Аз… аз просто не съм на себе си.
Рейчъл му позволи да й помогне, въпреки че тя самата можеше да скочи в нея. Седна между две от дъщерите, които бяха охранени като мисирки. Тя ги поздрави, а те в отговор се изкискаха.
Петнайсетминутното пътуване до дома на Гифърд беше много неловко. Джон Колмъри изгаряше от желание да научи и най-малките подробности за отвличането й, я разпитваше подробно, докато трите момичета непрекъснато се кискаха.
Рейчъл попита Джон дали познава брат й. Оказа се, че не го познава. Надяваше се да види Томас, за да се сбогуват, но знаеше, че това е почти невъзможно. Изглежда, той прекарваше по-голямата част от живота си в морето.
Най-сетне каляската зави по Четвърта улица към градската къща на Гифърд. Тя беше триетажна тухлена постройка във формата на буквата „Г“. Зад нея се разстилаше голяма градина. Тук Рейчъл живя с Гифърд и старата му, изглупяла леля Ема, която трябваше да ги наглежда. Да ги наглежда. Това беше нелепо. Точно в тази достопочтена къща Гифърд се опита да прелъсти Рейчъл, докато леля Ема дремеше на стола в салона, и дори й предложи пари, за да купи непорочността й.
Всичко това сега и изглеждаше толкова нелепо. Но тогава не беше така.
Колелата на каляската спряха, Джон Колмъри скочи, оправи палтото си и подаде ръка на Рейчъл, за да слезе.
— Благодаря за отзивчивостта ви, Джон — тя се обърна и го остави, но той продължи да върви след нея, докато тя заобиколи каретата и стигна до стъпалата пред къщата.
— Позволете… позволете ми да ви придружа до горе, лейди Лангстън.
— Не, благодаря ви — каза тя категорично. — Предпочитам да вляза сама. Нали ме разбирате? — не искаше да бъде неблагодарна, но също така не искаше да има други, когато се срещне с Гифърд очи в очи. Това, което щеше да му каже, трябваше само той да го чуе.