Точно тогава се отвори външната врата. След като толкова месеци Рейчъл си мислеше, че Гифърд е мъртъв, реши, че може би ще изпита чувство на облекчение, когато го види жив. Все пак той беше мъжът, когото тя мислеше, че обича. Но когато го видя да стои строен и красив, огрян от сутрешното слънце, тя не изпита нито облекчение, нито радост, нито пък яростен гняв.
Гифърд свали червената си триъгълна шапка.
— Та това е Джон Колмъри какво правиш… Велики боже!
Жената, която се показа на вратата зад него, сложи ръка на устата си, когато ахна и протегна ръка към Гифърд, за да не залитне. Тя беше хубава жена с тъмноруса коса и бухнала, лимоненожълта рокля и боне в същия цвят. Беше с няколко години по-стара от Гифърд, но се опитваше да изглежда по-млада.
Рейчъл стоеше на калдъръмения тротоар, облечена в индианските дрехи, и гледаше Гифърд с широко отворени, враждебни очи.
— Р… Рейчъл!?
— Гифърд… — тя се усмихва изкуствено. Гласът й беше мек като кадифе, в което проблясваха метални нотки.
— Мили боже! — той погледна Джон Колмъри, а след това жената, която го беше стиснала за дантеления ръкав, и отново Рейчъл.
За миг Рейчъл си помисли, че той ще припадне. Очевидно беше решил, че е умряла същата нощ, в която я остави в гората, да се оправя сама със Счупения рог. Сигурно си е мислил, че вече никога няма да я види. Вероятно сега внезапната й поява объркваше доста неща.
Изведнъж Гифърд се размърда и се затича надолу по стълбите. Той прегърна Рейчъл като отдавнашен любовник и я придърпа плътно към себе си.
— Слава на Бога, че си жива, скъпа моя съпруго!
— Съпруга! — промърмори тя толкова тихо, че само той да я чуе. — Съпруга ли каза, Гифърд? Не си спомням да съм ти била съпруга.
Той се отдръпна, продължаваше да я държи за раменете, и се преструваше, че нищо не е чул.
— Не мога да повярвам, че си жива! Бог чу молитвите ми!
— Открих я да върви по пътя — намеси се важно Джон Колмъри. — Горката жена беше съвсем объркана. Добре че бях аз, иначе не знам какво щеше да стане с нея, господин виконт.
— Бог да те благослови, Джон Колмъри! Ще ти бъда вечно признателен. Ако ти е нужна моята помощ…
— Стига любезности — прекъсна ги Рейчъл. — Искам да поговоря с теб вътре, съпруже — нарочно наблегна тя. — Веднага!
— Мили боже! — извика Гифърд. — Трябва да я заведа вътре, преди да е припаднала! — извини се той на Джон. Опита се да прегърне Рейчъл, но тя не му позволи.
— Вътре, Гифърд — повтори тя.
— Моите извинения — Гифърд погледна Джон Колмъри. — Бихте ли ни извинили. Жена ми е преминала през ужасно изпитание. Не е на себе си.
— Напълно ви разбирам, виконт — отговори Джон, но продължаваше да стои на същото място върху калдъръмения тротоар и да ги наблюдава.
Гифърд се опита да хване Рейчъл за ръката, за да я заведе, в къщата, но тя се дръпна.
— Стигнах дотук сама. Мислиш ли, че ми е нужна твоята помощ, за да стигна до вратата? — попита тя с неприкрит сарказъм.
Гифърд прекрачи прага, а Рейчъл го последва. Русата жена, с която живееше в къщата, стоеше в коридора, а очите й бяха приковани в Гифърд.
— Жена ти? Жена ти се върна? Ти ми каза, че тя е мъртва — просъска тя през зъби, сякаш Рейчъл не беше там.
— Мислех, че е мъртва — отвърна й предпазливо Гифърд. — Но не е. Благодаря на добрия Бог, че тя е жива и здрава — той плесна е ръце. — Маргарет!
Мърлявата му икономка се затътри по коридора, очевидно не бързаше да откликне на повикването на господаря си.
— Да, виконт. Ида — когато вдигна глава, тя ахна и вдигна три пръста против уроки. — Свети Боже, духът и се е върнал да витае във вашия дом, виконте. Превъплътила се е в индианка!
— Не, не. Рейчъл не е дух, който е дошъл да ме преследва, Маргарет. Престани да говориш глупости. Ще вдигнеш цялата къща на крак. Лейди Лангстън се е спасила. Моята мила съпруга се е спасила от диваците. Кажи, на някой от прислугата да й приготви банята и стаята, ще я сложим веднага да си легне.
— Да си легна? — Рейчъл вдигна едната си вежда. — Нямам такова намерение — тя стисна Гифърд за ръката и посочи към кабинета му в дъното на коридора. — Мисля, че трябва да обсъдим някои неща, нали? — тя погледна през рамо към жената, която все още стоеше в коридора и ги наблюдаваше. Рейчъл се усмихна мило и се попита, колко ли е чакал Гифърд, за да си доведе тази мръсница. — Надявам се, ще ни извините?
— Гифърд! — извика жената. — Гифърд, искам веднага да говоря с теб.