— Не сега, Джеслин.
— Гифърд…
— Не сега — извика и той грубо, докато вървеше по коридора и рязко отвори вратата на кабинета си. Рейчъл мина покрай него и влезе в стаята. — Никой, по никакъв повод да не ни безпокои, Маргарет. Направи чай и го остави пред вратата.
Маргарет вървеше след тях по коридора и си мърмореше, че може би Рейчъл наистина е дух и тя е единствената, която разбира това.
В мига, в който Гифърд затвори вратата, Рейчъл с нахвърли върху него.
— Твоята съпруга, така ли? — опитваше се да овладее гнева си. — Казал си на всички, че сме женени, а аз съм, умряла!
Той махна триъгълната си шапка пя сложи върху черешовия бюфет. Все една чаша.
— Рейчъл, скъпа, нека…
— Как можа да направиш това? — тя беше потресена, въпреки че не знаеше защо се чувства така. Разбира се, че Гифърд беше способен на това. Но защо му трябваше да измисля тези лъжи? Защо го е направил? Заради вниманието на другите? Може би. Предположи, че сигурно е предизвикал голям интерес е историята си за бягството му от ирокезкия плен… А може би това, че беше изгубил жена си, само разкрасяваше историята. А може би е имал скрити подбуди. Всъщност това нямаше никакво значение. Всичко, което Гифърд беше направил и казал преди, въобще не засягаше новия й живот. Ще си вземе парите и ще го остави да живее с лъжите си.
Гифърд обилно си сипа бренди в чашата, но ръката му така трепереше, че чашата издрънча, когато я доближи до бутилката.
— Остави ме да ти обясня.
Тя скръсти ръце. Не можеше дори да седи в една стая с него, а най-вече в тази стая. Мразеше облицованите с тъмно дърво стени и окачените по тях кутии е препарирани пеперуди. В този миг й се прииска да се махне оттук. Мечтаеше да бъде в дома си, заедно с Танцуващия ураган и малкия си син.
Тя го погледна право в очите.
— Не искам да ми обясняваш. Искам си парите от зестрата. Искам да видя и брат си и след това ще си замина.
Наблюдаваше го, докато отпиваше една голяма глътка бренди. Не беше изгубил момчешката си хубост, въпреки че косата му доста беше оредяла. Беше облечен с много скъп ален жакет и панталон, дантелена риза и чорапи е багети. На краката си носеше червени обувки с висок ток? Помисли си, дали той осъзнава колко смешен изглежда всъщност.
— Ти… ти искаш зестрата си, така ли? — той пак отпи от огнената течност. — Но, скъпа, сега, след като се върна, можем да започнем живота си както смятахме. Домът ни е готов — той погледна неспокойно. — Ще ти хареса. Наистина, много ще ти хареса.
— Гифърд — очите й заплашително се присвиха. — Слушай ме и то добре. Аз не съм жената, която ти остави да умре в гората, в ръцете на индианците. Не можеш вече да ме разиграваш, защото не се хващам на сладките ти приказки. Искам си парите. Ще ми ги дадеш и аз ще се махна оттук. Не ме интересува какво разказваш на хората — дали сме женени или не, нито пък, че диваците са ме изяли. Това няма значение. Искам само това, което ми се полага по закон, и то веднага.
Той остави чашата си, измъкна от ръкава си парфюмирана кърпичка и попи потта от челото си. Очите му шаваха като на зверче.
— И къде ще идеш с тези пари? — попита той нападателно. — Никой мъж няма да се ожени за теб, като разбере какво ти се е случило при индианците — той посочи към нея. — Погледни се. Толкова си заприличала на тях, че когато те видях, те взех за една от тях.
— Това не те интересува, но в момента съм омъжена и имам дете — тя гордо се усмихна. — Ожених се за Танцуващия ураган, брата на Счупения рог.
— Накараха те, така ли?
Тя поклати глава.
— Ожених се за Ураган по собствена воля… защото го обичам.
— Червенокож дивак — разсмя се той. — Оженила си се за един от тия диваци с пера, когато можеше да се ожениш за мен? — той я погледна така, сякаш си е изгубила ума, но когато видя увереността в погледа й, разбра, че говори сериозно. Той замълча за миг, след това каза. — Добре, Рейчъл, добре — той вдигна ръка и кърпичката му трепна. — Трябва да се разпоредя да изтеглят парите ти и после ще видим какво можем да направим. Може би ще отнеме малко време.
— Не се шегувам, Гифърд. Или ще ми дадеш парите, или ще разкажа на всички какво си направил. Ще им кажа как ме изостави да ме измъчват и да ме убият. Колко ли известен ще станеш след това? Кой ли ще иска да идва на празненствата ти?
Той отстъпи към вратата.
— Веднага се връщам. Почакай ме.
Тя кимна и се обърна към прозореца, за да гледа градината. Опита се да не гледа пеперудите, които украсяваха кабинета. Не искаше да вижда безжизнените им тела и слепи очи. Тя сбърчи нос. Стаята миришеше на мухъл и влага. В застоялия въздух се усещаше лек дъх на лекарство.