Гифърд затвори след себе си облицованата с дърво врата на кабинета, облегна се на нея и затвори очи.
— Какво, по дяволите, става? — Джеслин се появи от другия край на коридора.
Гифърд вдигна глава. Годеницата му беше свалила пелерината и шапката си. Видя, че е бясна от яд. Той докосна с пръст устните си.
— Ш-шт, ще те чуе!
— Ах, ти, лъжлив негоднико! — тя му удари шамар, от който бузата му се зачерви. — Нали ми каза, че е умряла. Дадох ти проклетите пари на баща си, за да довършиш скапаната си къща и сега, изведнъж, се появява жена ти?
Той разтърка бузата си и тръгна по коридора към зимната кухня.
— Ще се погрижа да оправя нещата, Джеслин.
— Ще се погрижиш, така ли? Може би ще се погрижиш за жена си? Закле се да се ожениш за мен!
— И ще се оженя — вече беше по-спокоен. Имаше план. План, който щеше чудесно да му свърши работа. Трябва бързо да оправи нещата. Не трябваше да губи приятелите си. Не трябваше да загуби и Джеслин и парите на баща и. Трябваше да запази спокойствие и да направи това, което е нужно. — Джеслин, искам да се прибереш вкъщи.
— Да си ида вкъщи! Ако мислиш…
Той замахна и я хвана за една твърда, изрусена къдрица.
— Чу ли какво ти казах?
Тя сграбчи ръката чу.
— Ох, кучи сине. Боли ме.
Той приближи лицето си на милиметри от нейното. Горната му устна се изви неодобрително.
— Сега си върви вкъщи, при баща си и стой там, докато ти кажа, разбра ли? — той я пусна.
Тя потърка челото си, за да облекчи болката от скубането.
— Какво смяташ да правиш? Кажи ми. Как ще оправиш тая каша?
— Върви си сега!
— Чудесно, но не искам да чакам дълго — тя оправи косата си. — Предупреждавам те. Ако сплескаш нещата, ще съжаляваш, виконт Гифърд Лангстън. Кълна се. Ще те направя последен просяк!
Не след дълго Гифърд влезе в кабинета с поднос чай и сладкиш, които донесе от кухнята. Усмихваше се и беше възвърнал самообладанието си.
— Нотариусът ще дойде ли?
— Погрижил съм се за всичко, Рейчъл — той остави подноса. — Ще трябва да изчакаме.
Тя се обърна и загърби прозореца.
— Имаш ли някакви вести от Томас? Знаеш ли къде е? Искам да го видя, преди да замина.
Гифърд й сипа чаша чай и я подаде. Тя я взе, без да знае защо — вероятно от учтивост. Той въздъхна.
— Съжалявам, че трябва да ти кажа това, Рейчъл, скъпа, но…
— Но какво? — той й предложи от сладкиша, но тя поклати глава. — Какво има, Гифърд? Какво се е случило с Томас?
Той наведе глава.
— Удавил се е в морето. Мисля, че е станало малко след като ни плениха.
Рейчъл извърна глава. Сълзи изплуваха в очите й. Значи брат й не е разбрал, че тя е жива. Никога нямаше да научи за щастието, което намери с Ураган при лени ленапи. Тя изпи една голяма глътка от чая. Беше много подсладен, но горчеше. Тя обаче го изпи.
— Къде е бил, когато е станало това?
— Боже господи. Мисля, че някъде в Карибско море — Гифърд отново си сипа бренди. — Целият кораб потънал. Екипажът загинал — той изцъка. — Ужасна трагедия.
Тя кимна и промени темата. Не искаше да мисли за Томас сега. Тази мисъл я караше да страда. Трябваше да се съсредоточи върху това, което правеше в момента.
— Тази жена — каква е тя?
— Приятелка.
— Нещастен лъжец — тя допи чая си и остави чашата на масата. — Коя е всъщност?
Той сипа още чай и й подаде чашата.
— За бога, нима си мислиш, че трябва да бъда отшелник до края на живота си.
— Значи, спиш с нея?
Рейчъл разля малко от чая върху ръката си и усети, че главата й се замая. Не й беше приятно, че стените я притискат, а под мокасините си усещаше пода някак странно. Стаята изведнъж й се стори задушна.
— Не, може би ти е жена? — тя се усмихна. — Да не би пак да си се оженил, скъпи Гифърд? И следващият въпрос, разбира се — знае ли тя, че си женен?
Той се разсмя…
— Остроумно. Винаги си била толкова, остроумна, Рейчъл. И винаги така приятно го правиш — наблюдаваше я внимателно, докато отпиваше от брендито. Гласът му звучеше много по-уверено отпреди… Беше почти самоуверен. — Джеси ми е годеница. Когато ти остана при индианците аз, естествено, трябваше да си намеря друга жена, която да бъде стопанката в моя дом.
Изведнъж Рейчъл усети езика си набъбнал и залепен за небцето. Беше й трудно да говори.
— Аз… на мен ми е все едно. Наистина ми е… все едно.
— Рейчъл, скъпа, добре ли си? — той й подаде ръка, когато залитна.
Тя премигна и посегна да остави чашата. Когато я пусна, тя падна на пода и се разби, защото подносът беше на една ръка разстояние по-далече. Тя смутено погледна Гифърд. Не знаеше какво й става. Усети, че й се гади, а главата й се замая. Докосна челото си. Беше студено и влажно.