Погледът на Рейчъл се насочи към Гифърд. Тя поклати глава съвсем леко, за да го предупреди. Знаеше, че той имаше намерение да предизвика мохоките. Можеше да види как очите му проблясват високомерно.
Гифърд не обърна внимание на предупреждението й.
— Време беше някой да дойде. Годеницата ми и аз се нуждаем от вода и храна. Време е да станем и да се разтъпчем. Не сме животни, за да бъдем вързани за дървета! — избърбори той високомерно.
— Вода? — Хубава жена се доближи до Гифърд с ведро от кора в едната си ръка и с черпак в другата. — Ето вода — тя загреба щедро и я хвърли в лицето на Гифърд.
Рейчъл задиша тежко.
Хубава жена се обърна към Рейчъл.
— Ти вода? — попита тя, ухилвайки се.
Рейчъл сведе поглед.
— Моля ви — каза тя, като се опитваше да звучи хрисимо.
Знаеше кога да предизвиква хората и кога да мълчи. Годините, прекарани в къщата на деспотичен баща я бяха научили на това. Хубава жена с нежелание загреба още веднъж от водата и я поднесе към устните на Рейчъл.
Рейчъл пи лакомо, без да знае кога ще пие отново. Когато Хубава жена се отдалечи, Рейчъл избърса уста в разкъсания ръкав на роклята и изви шията си така, че да си намокри лицето със студения мокър плат. Чу как Дори пие жадно. След това Хубава жена продължи по своя път.
— Тя отговаря за пленниците — прошепна Дори, когато индианката се отдалечи. — Ако искаш нещо, тя трябва да ти го даде.
— Един… — Рейчъл подбра внимателно думите си. — Един мъж дойде през нощта. С черни очи… — каза тихо тя.
— Черни очи? Всички червенокожи в колониите са такива, мила Рейчъл.
— Бих го познала, ако го видя отново. Той ми донесе вода посред нощ. Той… той беше мил с мене.
— Трябва да си сънувала — присмя се Дори. — Няма доброта в това селище. Те мразят белите. Всички индианци ни мразят, предполагам. Но тези хора, те ни имат зъб. Изглежда преди няколко години е имало нападение, когато мъжете са били на лов. Всички са били избити — и жените, и децата, дори кучетата и конете.
— Не, не съм сънувала. Той дойде при мен. Даде вода и на Гифърд; Гифърд ми каза.
— Странно нещо. Аз съм тука два, може би три месеца и нито един червенокож милосърден ангел не съм срещнала.
Образът на дивака, който й бе донесъл вода, изникна в съзнанието на Рейчъл. В този миг, като че ли извиквайки го от собственото си въображение, тя го забеляза да се разхожда из селището.
Дъхът й секна. Точно цветът на кожата му я хипнотизираше, а също и косата му… За разлика от повечето мъже, които бяха с тези неестествени конски опашки, той се беше облякъл като жена в дебело синьо-черно одеяло, спускащо се върху гърба му. Той бе най-предизвикателния мъж от всички, които някога бе виждала.
Като че ли усетил вниманието и, индианецът се обърна. Голите му бронзови гърди бяха широки, с изпъкнали мускули, ръцете и раменете му бяха изтъкани от сила.
Без какъвто и да било повод, погледът на Рейчъл се спусна към малкото парче плат, което едва покриваше слабините му. Тя преглътна с мъка, уплашена и очарована същевременно от очевидната мъжественост на индианеца. Вдигна бавно ресници и погледите им се срещнаха. За миг почувства състрадание в изражението му… интерес, може би дори похот. Някаква топлина в стомаха й започна да се разлива по нейното тяло. Бързо облиза долната си устна.
Мохокът се намръщи и внезапно се отдалечи.
Лицето на Рейчъл почервеня от срам. Какво ставаше с нея? Тези хора я бяха взели в плен и сега я държаха като затворник! Този мъж беше езичник, изоставен от Бога! Дивак! Как можеше да позволява на мислите си, на тялото си да я предават по този начин?
Против волята си, тя погледна отново към мястото, където той стоеше само преди миг и желаеше да го види все още там.
— Толкова много работа и то без слугиня, съпруже. Не е честно — оплака се Хубава жена на родния си език.
Тя коленичи пред съпруга си и започна да сваля мокасините му. В индианското жилище нямаше други, освен Хубава жена, Счупения рог и спящата им дъщеря, все още бебе, върху купчината кожи.
— Ти даде слугиня на Чайка — втората ти жена, със сакатото крило, а защо не и на мене?
Счупения рог наблюдаваше жена си, докато тя издърпваше мокасините му и разтриваше стъпалата му с дланите.
— Чайка заслужава слугините си. Тя се грижи добре за тях. Последните две, които ти доведох, умряха твърде странно. Чух да се говори, че си удавила малкото момиче от племето шони и че ти, съпруго, си дала на бялата жена отровни плодове.