— Малко ми се вие свят. Вече съм отвикнала да стоя дълго на закрито — тя пое дълбоко въздух. — Моля те, отвори прозореца.
Той я хвана за ръката.
Стаята се завъртя по-бързо пред очите й. Мъртвите пеперуди летяха около нея.
— Аз… Аз трябва да вървя… пак… пак ще дойда… къде е мъжът ми? — долната й устна затрепери. Изведнъж изпита ужасен страх. — Къде е Ураган…
— Сега, сега. Всичко е от вълнението, скъпа Маргарет! — извика Гифърд. — Сега ще те мушнем в леглото, да си починеш.
— Не! — тя се опита да поклати глава, но много болеше. — Искам да си отида у дома.
— Маргарет! — Гифърд потупа Рейчъл и я хвана за рамената. — Но ти си си у дома, скъпа. Ще се почувстваш чудесно, щом си починеш след няколко дена.
Маргарет подаде глава през вратата, но когато видя Рейчъл, отпусната в ръцете на Гифърд, влезе тичешком.
— Какво й стана?
— Лейди Лангстън е болна, Маргарет. Искам да й оправиш, леглото и…
Рейчъл чуваше, че Маргарет и Гифърд говорят, но ги чуваше много далечно. Изпита ужас и паника. Искаше да бяга, но краката й не помръдваха. Искаше да извика, да повика Танцуващия ураган, но никакъв звук не излизаше от гърлото й. Моля те, помогни ми, помисли си тя, преди да изгуби равновесие и да потъне в непрогледен мрак. Помогнете ми!
Глава двадесет и седма
Танцуващия ураган клекна до огъня, който беше стъкмил в очакване на завръщането на Рейчъл, но още не го беше запалил. Погледна към изгряващата луна и се ориентира колко е часът. Полунощ…
Беше полунощ, а Рейчъл още я нямаше. Когато настъпи здрачът, и тя не се появи, той си каза, че сигурно й е трябвало повече време, за да вземе парите, отколкото тя предполагаше. А може и да е останала да вечеря с брат си, Томас, когото никога вече няма да види. След това обаче падна мрак, а нея все още я нямаше.
Ураган сви юмруци и ги размаха пред бледата луна, която грееше високо над главата му.
— Къде си? — питаше настойчиво той. Гласът му отекна във върховете на дърветата, преди да се слее със звуците на нощната гора и да заглъхне. — Къде си, моя любов, Моя съпруго? — той пое дълбоко дъх. — Дали не ме предаде? — Тази мисъл дори не му беше хрумвала, докато не я изрече на глас. Рейчъл не би сторила това. Тя не може да направи това с него и с техния син Ка-уе-рас, който ги чакаше в стана на лени ленапи. Не може през цялото това време, откакто Та-уа-ни умря, да се е преструвала, че е щастлива. Не е възможно да го е залъгвала с обещанието, че винаги ще бъде до него. А дали не се заблуждаваше? . Той стана да раздвижи прасците си и се питаше, колко ли дълго още ще трябва да чака така. Часове, може би.
Дали не чакаше напразно? Дали тя го беше изоставила?
Ами ако Гифърд Лангстън, страхливецът, по чудо беше успял да се спаси и да се върне във Филаделфия. Рейчъл беше толкова сигурна, че е мъртъв и затова Ураган никога не зачекна този въпрос. Но ако той беше жив? Може би щеше да я подмами в дома си с обещания за хубави вещи, охолство и безгрижие? Дори можеше да убеди Рейчъл, че ирокезецът, който се е присъединил към лени ленапи, е недостоен за нея? Ами ако през цялото време тя е обмисляла как да накара Танцуващия ураган да я заведе до Филаделфия, само за да остане там и да се върне към предишния си безсмислен живот. Дали се е преструвала, че мисли за неговия народ, когато му предложи зестрата си, за да купят с парите необходимото за пътуването на запад?
Танцуващия ураган дълго се разхожда напред-назад из малката поляна и гледа луната в ясното нощно небе. Часовете изтичаха, надеждата му воюваше със съмнението, че жена му ще се появи с логично обяснение на закъснението си. Но тя не идваше. Цяла нощ Танцуващия ураган се бори с чувството, че е измамен, което бавно се промъкваше в душата му. Чувстваше се като глупак. Обичаше Рейчъл по-силно от Та-уа-ни. Защо не си взе поука още от нея? Защо позволи да бъде измамен от още по-красива и още по-умна жена? И освен това бяла. Нима брат му, Счупения рог, не беше прав, когато говореше за жените, въпреки че тогава Танцуващия ураган не искаше да се съгласи с него?
Като продължи да се терзае от съмнения за Рейчъл, Танцуващия ураган остана в бивака си, докато първите лъчи на зората обагриха утринното небе. Чу чуруликането на птиците и усети как мирисът на росата се надига от плътните дъбови листа. След това приготви торбата си. Покри огъня, който беше стъкмил за Рейчъл, метна оръжието си на рамо обърна гръб на зловещия град, наречен Филаделфия и тръгна за дома.
Рейчъл се въртеше и извиваше под тежките одеяла, с които я бяха завили. Грубата бяла нощница, която й стигаше до петите, се беше увила около глезените и пречеше на движенията й. Сънува, че се дави и дебели тръстики се заплитат около нея и я дърпат към дъното. Не можеше да диша, не можеше да мисли. Гадеше й се, а главата й така туптеше от болка, че и най-малкият шум я караше да се свива от ужас.