От време на време чуваше гласове, но повечето и бяха непознати. Ураган? Опита се да го повика, да му каже, че е болна. От устата й не излизаше звук. Искаше да види малкото си момченце с пухкавите, розови, бузки. Защо тези хора я наливаха с този ужасен чай, които я давеше. Не го харесваше: Не искаше да го пие повече. Къде беше Ка-уе-рас? Къде беше Ураган? Защо не беше тук, за да се грижи за нея? Нима не знаеше, че тя е болна?
Картини от миналото минаваха в съзнанието и. Някои бяха толкова неясни, че се изплъзваха неусетно, но други пък бяха ясни като водата на река Метуксик. Спомни си усмивката на Ураган, смехът му, докосването на загрубялата му ръка, когато обгръщаше с нея гърдата и. Спомни си излета, на който бяха завели Ка-уе-рас, точно преди да заминат.
Те заминаха… Да, сега си го спомни, но къде отидоха? Мъчеше се да си спомни, но мозъкът й беше смесица от безсмислени звуци и картини. Знаеше, че не е у дома, във вигвама си. Миризмите бяха други, Това място вонеше на болест и спарен въздух. Нямаше вятър, светлина, само задушна тъмнина.
— Рейчъл?
Някакъв глас проникна през вцепенението й и тя бавно обърна глава към него, въпреки че беше неприятен.
— Рейчъл, скъпа, чуваш ли ме?
— Гифърд? — гласът й беше хрипкав. Не можеше да отвори очи. Болката беше непоносима.
— Да, Рейчъл, скъпа.
— Къ… — опитваше се да си припомни думите. — Къ… Къде е Ураган? Искам да дойде.
— Не разбирам за какво говориш, скъпа — тя усети, че някой взе ръката й и я стисна. Мускулите и останаха неподвижни. — Ти си много болна.
— Ис… искам Ураган — настоя тя. — Искам съпруга си. Моля те, Гифърд, намери го.
— О, сладка моя, аз съм твоят съпруг и съм до теб. Не съм те оставял сама от два дена насам, откакто си болна.
— Не, не, искам моя съпруг. Ураган… Танцуващия ураган. Той е моя съпруг. Той…
Гифърд се изсмя.
— Ти бълнуваш. Та ти нямаш друг съпруг, глупачето ми. Аз съм. Вече цяла година. Женени, сме от една година.
Тя се обърна. Ридание даваше гърлото й.
— Не, аз съм Рейчъл, жената на Танцуващия ураган.
— Ти си Рейчъл. Когато пристигна от Лондон, беше лейди Мороувър. Дойдохте с брат ти, за да се ожениш за мен.
— Т… Томас?
— Да, точно така. Но той е вече мъртъв. Удави се в морето. Ти нямаш никого, освен мен, сладка моя съпруго.
— Ин… индианците?
Той придърпа тежката завивка до брадичката и. Тя искаше да възрази, беше й горещо, но нямаше сили.
— Няма никакви индианци, скъпа.
— Счупения рог, Хубава жена…
Той се разсмя отново. Тя чу как един стол се затътри по дървения под и спря до леглото й.
— Мозъкът ти прави номера. Винаги си имала богато въображение.
— Тя е бълнувала? Сънувала? Индианецът Танцуващия ураган е бил само сън. Не е възможно.
— Но, но ние… ние бяхме пленени. Ирокезите, спомних си, сигурна съм — тя успя да каже със сетни сили. Устните й бяха толкова пресъхнали, че се напукваха, когато говореше.
— Това е просто сън, лош сън, скъпа — той се надвеси над нея и въпреки, че не го виждаше, усети присъствието му. — А, сега, изпий това и ще се почувстваш по-добре.
Тя усети как топлият ръб на чашата докосва устните й и извърна глава.
— Не!
Миришеше лошо и беше отвратително на вкус. Всеки път, когато я караха да пие това, тя потъваше в бездната на бълнуванията. Тогава сънуваше индианското селище… и си представяше индианския си любим, с буйната черна коса.
— Рейчъл, трябва да изпиеш това, ако искаш да оздравееш — Гифърд говореше със сериозен глас.
Тя отново поклати глава.
— Не! Не ме карай да го пия. Не искам да страдам. Помогни ми… помогнете…
— Добре тогава, щом не искаш сама да го изпиеш, аз ще ти помогна.
Рейчъл стисна устава да не пие от пагубната напитка, но той я отвори насила и я изля в гърлото й. Тя се опита да не диша колкото може по-дълго, но започна да се задушава и когато пое въздух, чаят се стече в гърлото й.
— Така, така, сега е добре.
Гифърд избърса брадичката й. Усети как сълзите и се стичаха по бузите.
— Махай се — прошепна тя и усети, че отново потъва в безсъзнание. — Махай се и ме остави да умра.
Столът отново се затътри по пода и когато Гифърд се обади, гласът му идваше от другия край на стаята.
— Всичко с времето си, моя любов — каза той с особен тон. — Всички с времето си.
Танцуващия ураган стоеше зад дувара на една мандра и наблюдаваше едно момиче с боне, което простираше. Той се опря върху хладния зид и зачака тя да си отиде.