Танцуващия ураган беше вървял целия ден и нямаше време да си припомни миналите събития. Рейчъл не се беше върнала, значи го беше изоставила. Не беше ли прав? А може би не? Рейчъл не беше Та-уа-ни. Рейчъл го обичаше. Не го беше изричала, но той го виждаше в очите й, в гласа й, в допира й.
Рейчъл беше почтена жена. Ако беше решила да го напусне, щеше да говори за това, щеше да му го каже. Той натисна с мокасината си влажната трева. Беше несправедливо да прави прибързани изводи. Защо толкова бързо я нарочи? Може би заради Та-уа-ни и болката, която тя му причини. А може би съвсем естественото недоверие към жените, което тя му създаде.
Но щом премина първоначалният му гняв, Ураган осъзна, че преди два дена, по обратният път от Филаделфия, не беше разсъждавал разумно. Добрият шаман не прави така. Добрият шаман претегля всичко и дава на всекиму дължимото. Страхуваше се, че не беше постъпил така с Рейчъл… неговата мила Рейчъл.
Танцуващия ураган, разбира се, не пренебрегваше минималната възможност Рейчъл да е предала любовта им. Всичко се случваше на този свят. Но ако тя беше направила това, той искаше отново да види лицето й. Искаше да го чуе от собствената й уста.
Момичето с раираната пола и висящото боне, което простираше прането, взе коша и тръгна обратно към кухнята. Ураган изчака и не я изпусна от очи, докато не влезе вътре. След това той излезе от прикритието си.
Грабна от простора едни виненочервени панталони, бяла ленена риза и чифт дълги, бели чорапи. Зад един храст ароматни рози той свали кожената си туника, препаската и високите до коляното мокасини. Облече се в глупавите дрехи на бледоликите и след това, понеже нямаше обувки, пак си обу мокасините. Откъсна една лента от подгъва на ризата и с нея завърза косата си на опашка. После скри чантата под храста. Остави всичкото си оръжие, с изключение на ловния нож, който мушна в колана на панталоните си и покри дръжката му с ризата си. Трябваше само да си намери шапка и можеше да се слее с множеството по улиците на Филаделфия. Рейчъл му беше казала, че в града много често идват индианци, които са станали трапери или търговци и които бяха станали зависими в прехраната си от белите, Затова реши, че като е подходящо облечен никой няма да го спре.
Когато мина през задния двор и излезе на калдъръма, благодари на Господ, че се беше сетил да попита Рейчъл, как е разположен градът. Въпреки че чертежите й върху пясъка бяха претрупани с подробности и несъразмерни, той знаеше къде се намира съдът и къде е къщата на оня страхливец. Инстинктът го насочи натам. Ще влезе и ще открие своята Рейчъл и тогава ще разбере със сигурност, дали го е напуснала по своя воля. Нямаше значение какво ще каже. Истината се криеше в светлосините й очи.
Танцуващия ураган тръгна по калдъръмения тротоар с наведена глава. Когато приближи един човек, той почтително слезе от тротоара. Движението му приличаше много на това, което правят ирокезките жени, когато видят мъж. Не беше минал и една пряка, когато зърна една триъгълна филцова шапка, оставена на седалката на един зеленчуков фургон. Кочияшът разтоварваше зеленчуци пред една къща. Веднага щом той се скри, Ураган грабна шапката от седалката и я нахлузи на главата си. Така се почувства по-добре прикрит в този странен, шумен свят. След това бързо тръгна в северозападна посока, където предполагаше, че е домът на Гифърд.
Къщите толкова си приличаха, че Ураган се притесни дали ще може да различи къщата на страхливеца. Благодарение на късмета си, а може би и на божията намеса, той мина покрай къщата точно когато страхливецът се появи на вратата и започна да говори с един развълнуван посетител. Като внимаваше никой да не го види, Танцуващия ураган се скри зад едни чемширени храсти, точно до къщата и започна да слуша внимателно разпаления разговор.
— Пусни ме да я видя, жалко човече, или ще ти откъсна главата!
— Е, Томас, нали ти обясних, че лекарят забрани всякакви посещения. Тя е много болна, Няма и да разбере, че си я посетил.
Томас? Не беше ли Томас брат на Рейчъл? Нима Рейчъл беше болна? За нея ли говореха?
— Не ме интересува. Искам да я видя.
— Разбира се. Започна да се оправя. Вече на няколко пъти идва в съзнание. Виждам значително подобрение. Мисля, че до края на седмицата ще може вече да става — говореше страхливецът. Беше облечен с дреха от синя коприна, подобна на рокля.
— Какво, по дяволите, й има? Не ми каза от какво е болна.
Ураган следеше внимателно стойката на брата. Единият му крак беше опрян на най-горното стъпало и поклащаше ръката си, свита в юмрук. Дрехите му бяха от хубав плат, но в него имаше някаква мъжка небрежност, която липсваше у наконтения като паун Гифърд.