Танцуващия ураган потръпна, когато вълната от спарен въздух го обля. Като лечител никога не можеше да разбере защо белите хора затварят тези, които вече са болни, в стая с лош въздух.
След като не видя никого, той влезе през надиплените завеси. В мига, в който босите му крака докоснаха горещите излъскани дъски на пода, той огледа стаята. Рейчъл лежеше на леглото на една страна и от нея не се виждаше нищо друго, освен тъмен кичур коса от задната част на главата й. В камината гореше огън, от който в стаята с тапети на гроздове ставаше непоносимо горещо. В стаята имаше малко мебели — легло, ракла до една от стените, маса и тапициран стол близо, до леглото. Като не изпускаше от очи облицованата врата, която водеше към коридора, Танцуващия ураган докосна с длан стола. Беше още топъл, с вдлъбнатина, и личеше, че този, който се грижи за Рейчъл или я пази, е седял там само допреди няколко секунди.
Танцуващия ураган вдигна тежкия стол и го занесе до вратата. Преобърна го и залости с него бравата така, че вратата да не може да се отвори лесно. След това прекоси стаята и отиде до Рейчъл, а босите му крака шляпаха по дъсчения под.
За момент се надвеси над нея, загледан в мъртвешки бледото й лице. Буца заседна в гърлото му като видя, че диша едва-едва. Звукът от дишането й показваше, че умира. Боже Господи, неговата Рейчъл умираше!
Докосна страната й. Тя гореше, но нямаше треска. Танцуващия ураган сграбчи колкото можа да хване завивки, вдигна ги от леглото и ги захвърли ядосано на пода. Седна на ръба на леглото, сграбчи я за рамената и я обърна към себе си.
Рейчъл беше толкова болна, че даже не приличаше на себе си. Лицето й беше пепеляво, кожата й — с цвят на мъртвец. Когато Танцуващия ураган повдигна клепачите й, зениците й почти не реагираха. Той изстена, взе я в ръцете си и я прегърна силно, а по широките му бронзови скули се стичаха сълзи, които той не се и опитваше да спре.
— Ки-ти-хи — умоляваше я той. — Ки-ти-хи, дойдох, за да те отведа. Чуваш ли този мъж, който е твой съпруг?
За негова голяма изненада устните й се раздвижиха, въпреки че не можеше да разбере какво казва. Наведе се още по-близо до нея и долепи ухото си до устата й.
— Говори ми, любов моя, слушам те.
— У… Урагане — простена тя. — Съпруже…
— Рейчъл?
— Урагане — устните й се раздвижиха, макар че този път не се чу никакъв звук.
— Рейчъл, чуй ме. Трябва да ми кажеш, дали ме напусна, заради този бял мъж. По собствено желание ли живееш под този покрив?
— Урагане…
Той погледна хлътналата й влажна буза. Капчици пот, бяха покрили лицето й, а бялата й нощница, закопчана догоре, беше съвсем мокра.
— Да, тук съм.
— … да ме от… отведеш?
— Искаш ли да те отведа?
— Той каза… — тя пое дълбоко въздух, което я разтърси цялата и отново започна да говори — той каза, че ти си само сън. Каза, че никога не си бил мой.
— Кой? — настояваше Танцуващия ураган. — Кой, Рейчъл?
— … Гифърд — успя да каже тя, като въздъхна.
— Задържал те е против волята ти?
— Не… не можах да се свържа с теб. Томас е мъртъв. Никой не помага.
Танцуващия ураган я притисна силно към себе си със свито от яд и болка гърло. Как смееше да я крие от него! Как смееше този страхливец да я лъже, когато тя беше болна! Ще го убие заради това! Ще го подложи на мъчения и после ще го убие!
— Не, Томас не е мъртъв. Той е долу и те чака. Ще те отведа у дома — прошепна Танцуващия ураган. — Чуваш ли ме? Ще те отведа у дома, в селището, при Дори и Ка-уе-рас.
— Ка-уе-рас — повтори тя. — Той каза, че моят малък син е само сън — очите й бяха още затворени, а главата й се мяташе насам-натам. — Той… само сън ли е? Танцуващия ураган хвана брадичката й.
— Отвори очи, Рейчъл.
— Не мога.
— Можеш. Заради мен. Заради сина ни.
Клепачите й потрепериха и леко се повдигнаха. Очите й се разшириха, когато видя лицето на Танцуващия ураган.
— Не си сън — прошепна тя. — Но даже и да си, така да е. Просто ме отведи — тя отново затвори очи омаломощена от говоренето. — Отведи ме, любими, отведи ме от това злокобно място, преди да съм умряла.
— Няма да умреш каза твърдо той и я разтърси. — Ти си…
Някакъв шум до вратата накара Танцуващия ураган да замлъкне изведнъж и да вдигне поглед. Чу се пъхане на ключ и щракане на брава.
— По дяволите! — изруга някаква млада жена в коридора. — Да не съм се заключила отвън? — тя разтърси силно бравата и удари по вратата. Столът леко се отмести.
Танцуващия ураган остави Рейчъл на леглото и изтича до вратата. Точно когато удари стола е крак, прислужницата в коридора надникна през процепа на вратата и въздухът се изпълни с пронизителен писък от ужас.