Хубава жена се засмя, прокарвайки нокът по стъпалото му.
— Те ти бяха хвърлили око, както и ти на тях.
Счупения рог присви очи.
— Следователно, не отричаш, че си имала пръст в тяхната смърт?
— Дай ми друга слугиня да носи вода и щави кожите ти — тя повдигна крака му и го протърка в увисналите си гърди. — Така ще имам повече време да се грижа за моя съпруг както трябва.
Той сви пръстите на краката си, щипвайки кафявото зърно на гърдите и.
— Мога да ти дам една от пленничките…
Тя повдигна крака му и облиза големия му пръст.
— Новата жена. Онази Ра-чел.
— Не. Онази дебелата.
Тя налапа пръста му и го засмука. Счупения рог полегна върху купчината от кожи, като леко стенеше. Той си мислеше за Ра-чел и нейната великолепна кожа с цвят на слонова кост и се опита да си представи, какво ли би било усещането да легне с нея тук, в топлата си къща. Той погледна Хубава жена през притворените си очи. Тя беше добра съпруга и му доставяше удоволствие в леглото, но беше грозна. Разбира се, точно затова се беше оженил за нея. Той прокара пръст по обезобразеното си от белези лице до мястото, където ухото му бе зашито отново. Мразеше физическото съвършенство в мъжете и жените и не можеше да го търпи в неговия дом.
Бялата Ра-чел бе съвършена — съвършена така, както само жените могат да бъдат. Но, разбира се, това можеше да бъде променено, усмихна се той. Хубава жена сега ближеше ходилото на крака му, гъделичкайки го с розовия си език. Той изпъшка и пъхна ръката си под парчето плат, покриващо слабините му.
Нито един мъж не би се заинтересувал от бялата Рачел, ако тя вече не е красива, нали така? Тогава тя би станала притежание само на Счупения рог и на никой друг… Счупения рог направи знак на Хубава жена и тя повдигна полата си от еленова кожа и го възседна.
— Да — промърмори той в ухото й, докато стискаше гърдите й с двете си ръце. — Да, мисля, че ще имаш слугиня.
Очите му трепнаха, когато жена му се настани върху мъжествеността му.
— Ще кажем добре дошла на Ра-чел в нашата къща утре.
— Гифърд! — прошепна Рейчъл възможно най-силно. — Гифърд, събуди се. Трябва да говоря с теб.
Тя наблюдаваше лагера за някакви следи от движение, опасявайки се, че някой може да я чуе. Не долови нищо, освен прашенето на лагерните огньове и тихото мърморене на двамата нощни стражи, които разговаряха на лунната Светлина. Точно зад Рейчъл Дори хъркаше.
През целия ден Рейчъл беше полуседнала, полулегнала под горещото слънце и наблюдаваше мохоките, опитвайки се да измисли как да избягат. Ако тя и Гифърд не се измъкнат оттук, вината щеше да бъде нейна, когато го убият. Нейна беше идеята да дойдат тук, без да се съпротивляват. Следователно, нейна беше и отговорността да изведе Гифърд оттук.
— Гифърд!
— М-м-м? — попита той в просъница.
— Гифърд, чуваш ли ме?
Настъпи кратка тишина, преди да отговори.
— Слушам те, Рейчъл, мила.
— Гифърд, трябва да избягаме. Трябва да се махнем от тези хора, преди да е станало твърде късно.
— Няма как да избягаме — каза той уморено. — Наблюдават ни всеки миг.
Тя поклати глава — не искаше да приеме отрицателен отговор. Трябваше да избяга оттук! През целия ден я преследваше мисълта за индианеца с нежните очи. При вида му, застанал в средата на двора, стомахът й се сви на топка и главата й олекна. С приближаването на нощта тя разбра, че той я плашеше, както и другите, само че по различни причини. Счупения рог, Хубава жена, останалите индианци я караха да се страхува за живота си. Този, другият дивак, я караше да се страхува за душата си.
— Не, не си прав, Гифърд. Има коне, вързани сред онези дървета — тя посочи гората зад тях, като завъртя брадичката си. — Ако успеем да разхлабим въжетата, бихме могли да вземем кон и да се измъкнем оттук.
— Да яздим? Ти видя през каква местност преминахме. Гората е твърде гъста, за да преминем с кон през нея. Няма да изминем и миля и тези червени зверове ще ни хванат!
— Мислих за това, но има пътеки, направени от диви животни. Пресякохме стотици такива. Те са достатъчно широки за един кон. Можем да вземем само един кон и да продължим на изток. Сигурна съм, че ще стигнем до цивилизацията след ден-два.
— Май ти каза, че не трябва да се опитваме да бягаме — в гласа му имаше нотка на обвинение. — Май ти каза, че Томас ще ни намери. Май ти каза, че проклетият ти брат ще ни освободи!
— Тихо! — настоя Рейчъл. — Някой ще те чуе! — Тя пое дълбоко дъх. — Знам, какво съм казала. Но… но не бях права. Не можем да чакаме да се появи Томас. Трябва да се измъкваме сами.
— Аз просто не виждам как можем да го направим, Рейчъл. Изморен съм от липсата на храна и вода. Не знам дали ще мога да пътувам.