— Ще стреля пак! — изкрещя той.
— Томас Мороувър, кучи сине! — извика Гифърд, надвесен от прозореца на третия етаж. — Ще бъдеш обесен за това, че си отвлякъл жена ми!
— Първо ме хвани, мизернико! — изкрещя Томас и размаха юмрук.
Танцуващия ураган точно се беше обърнал, за да закрепи куката в един процеп между издадените напред тухли, когато вдигна поглед и видя как Гифърд се извръща от прозореца. Когато се появи отново, на рамото му имаше заредена пушка.
Без да се замисля, Танцуващия ураган пусна въжето от ръцете си. Като дива котка скочи гъвкаво във въздуха, извън обсега на пушката. Гифърд стреля и куршумът попадна точно там, където Танцуващия ураган беше стоял само преди секунда, и разби стъклото, дървената рамка и тухлите около нея. Рейчъл стисна по-здраво врата му и изпищя, уплашена до смърт, докато летяха към земята. На Танцуващия ураган му се струваше, че пада цяла вечност с Рейчъл на гърба си, докато най-после босите му крака потънаха в росната трева. Сви се на две, когато се приземи, за да намали удара от падането.
— Ш-ш-шт, ки-ти-хи — успокои я той, разтърквайки голата й ръка, докато бягаше към неоседлания кон, който Томас пазеше за него.
Танцуващия ураган се метна на коня и издърпа юздите от ръцете на Томас. Заби пети в хълбоците на животното. Завъртя се върху него из градината и се понесе към една изкуствено направена ограда от чемшир.
— Спрете ги! Спрете ги! — крещеше Гифърд от това, което беше останало от прозореца на третия етаж. — Тия мръсници откраднаха жена ми и арабските ми коне!
Танцуващия ураган вдигна юздите на коня и му измърмори нещо на езика на алгонките. Той прелетя над живия плет, висок повече от шест стъпки, и изчезна в нощта, заедно с Томас и жребеца на една дължина зад тях.
Върху легло от мъх и листа Танцуващия ураган постла едно вълнено одеяло, което взе от нещата, донесени от Томас за тях. След това внимателно сложи Рейчъл на земята. Тя все още едва дишаше и продължаваше да бъде в безсъзнание, откакто бяха скочили от прозореца.
Макар че Танцуващия ураган и Томас не се страхуваха много, че Гифърд и властите биха могли да ги настигнат, те бяха яздили с всички сили, докато излязат от Филаделфия и навлязат дълбоко в гората, където никой не можеше да ги открие.
Когато пристигнаха, Томас се захвана с подготовката на мястото за пренощуване и с грижи за конете, докато Танцуващия ураган се занимаваше с Рейчъл. След като я настани на одеялото, той взе едно чисто парче плат, намокри го с изворна вода и изми пламналото й лице.
— Урагане? — гласът й едва се чуваше, но той беше сигурен, че тя го повика.
— Ки-ти-хи, тук съм — той погали бузата й с върха на пръстите си и тя с голямо усилие вдигна ръка, докато я сложи върху неговата.
— Ти дойде за мен… Страхувах се… Каза, че си само сън… Каза…
— Тихо, скъпа съпруго. Сега си в безопасност. Този човек никога вече няма да те притеснява.
— Аз умирам, скъпи — тя стисна ръката му, но силата й не беше повече от тази на Ка-уе-рас.
— Не, не умираш.
— Напротив. Не знам какво става — тя мяташе глава в агония и дърпаше нощницата си. — Махни я. Махни това мръсно нещо.
— Искаш да махна нощницата ти?
Тя задърпа яката си, която беше едновременно закопчана и завързана.
— Горещо… Не мога да дишам. Моята… моята рокля е в чантата.
Той разбра — искаше собствените си дрехи.
— Мога да я махна — успокои я той, като започна да разхлабва връзките. — Само лежи и си почивай.
— Не… не им позволявай да вземат тялото ми. Искам… — тя издиша, но не пое отново въздух.
Танцуващия ураган я сграбчи за раменете, по-уплашен от когато и да било в живота си.
— Рейчъл… Рейчъл!
Измина сякаш цяла вечност, докато тя пое с мъка дъх и той въздъхна облекчено. Намокри пак парчето плат в студената вода и започна да разтрива голите й гърди, докато я разкопчаваше.
— Ураган?
Той се усмихна.
— Рейчъл, съпруго мила.
— Трябва да обещаеш.
Тя все още говореше за умиране.
— Ти няма да умреш. Няма да ти позволя — прошепна той.
Клепачите й трепнаха, вдигнаха се бавно и тя го загледа на слабата светлина на огъня. Зениците й бяха разширени и изцъклени.
— Ако умра, ще ме погребеш тук, в гората, под дърветата. Не им давай да ме погребат в двора на някоя църква.
Той се замисли за момент. Не искаше да признае, че тя може би умира, но ако беше на нейно място, също би искал да знае, че ще почива точно в тази земя, на която принадлежи. Дължеше й го.
— Обещавам — прошепна той.
Тя се усмихна леко, като затвори очи.
— Обичам те, Урагане! Грижи се за сина ни и му кажи… — тя пое дълбоко дъх — … кажи му, че съм го обичала така, все едно че е част от моята плът и кръв.