— Утре! Утре! — обеща той.
Томас поклати глава.
— Твърде късно. Страхувам се, че няма да мога да удържа зет си толкова дълго.
Рейчъл гледаше как Танцуващия ураган взема ножовете един по един от полираната маса, проверява остриетата им и отново ги оставя.
Томас остави чашата си на масата.
— Чувам, че мохоките обичали да си правят торбички за тютюн от топките на бели мъже — той потрепери. — Мисля, че по-скоро бих умрял — повдигна рамене. — Но тези диваци не мислят така. Обичат да удължават агонията ти, колкото може по-дълго. Обичат да те оставят жив и да те измъчват, докато издържиш…
— Довечера! Мога да ви донеса парите довечера! — проплака Гифърд, а по бузите му се стичаха сълзи от ужас. — Трябва само да подпиша този чек и да го подпечатам и можете веднага да отидете при моя ковчежник!
Томас погледна към Рейчъл.
— Добре ли е така за съпруга ти, Рейчъл?
Тя хвърли поглед към Танцуващия ураган. Той все още се правеше на дивак — езичник, но в черните му очи проблясваше една искрица, която само тя можеше да разбере.
— Мисля, че тази вечер е съвсем добре. Разумна постъпка. Много разумна.
Глава тридесета
— Рейчъл!
— Уейчъл-мама!
Рейчъл вдигна поглед от шейната, за чието товарене помагаше на Дори, усмихна се и помаха на Танцуващия ураган и на Ка-уе-рас, а в гърлото й заседна буца. Танцуващия ураган водеше през лагера сина им, възседнал едно пони, купено в Анаполис предната седмица. Малчуганът се кипреше върху голия гръб на кончето с юмруци, оплетени в гривата му, и с широка усмивка върху бузестото си бронзово лице.
През онази нощ във Филаделфия Рейчъл беше получила по-голямата част от зестрата си в книжа от уплашения златар на Гифърд. След сърцераздирателното сбогуване с Томас, който въпреки настоятелните молби на Рейчъл да дойде с нея заяви, че животът му принадлежи на морето, тя и Танцуващия ураган се върнаха в селището Лени Ленапи. Оттам няколко воина тръгнаха с Танцуващия ураган до Анаполис, откъдето купиха коне, платове и лекарства за пътуването си до Охайо, където щяха да се присъединят към братовчедите си от племето шоний.
Днес беше първият ден на месец май и хората от селището се щураха насам-натам, заети с опаковането на багажа. Времето беше хубаво и водачът на колоната Танцуващия ураган смяташе, че е разумно да се тръгне възможно най-скоро, тъй като с настъпването на пролетта английските войници се прегрупираха отново, а един уплашен полк съзираше враг във всяко индианско лице. Танцуващия ураган се надяваше до една седмица цялото селище да се отправи на запад и по възможност да се избегнат всякакви сблъсъци с английската армия.
Рейчъл изчака да види как Танцуващия ураган и малкото им момченце се скриват зад вигвамите на Шаакан и Звездна светлина и едва тогава се върна към опаковането на торби с брашно върху шейната на Дори. Самата тя беше отскочила до вигвама на Мъжа — сянка, за да нагледа едно дете, което спеше.
След няколко минути Танцуващия ураган се появи зад Рейчъл и обхвана с ръце талията й. Тя се засмя и се облегна назад, като му позволи да целуне нежната вдлъбнатина, сгушена между врата и рамото й.
— Трябва ли ти нещо? — попита го тя. — Точно сега помагам на Дори, но мога да дойда.
— Трябва ли един мъж да се нуждае от нещо, за да бъде с жена си?
Смеейки се, тя се обърна към него.
— Вече всичко ще се оправи, нали?
Той прокара леко пръст върху устните й.
— Гифърд Лангстън и животът, който си водила, преди да дойдеш при мен, вече са в миналото ти. Хората ни ще тръгнат на запад, където ще са в безопасност, и там ще остареем заедно и ще наблюдаваме как внуците и правнуците ни ще растат и ще станат мъже и жени, с които ще се гордеем.
Тя докосна с устни неговите, опиянена от близостта му.
— Почти истинско щастие, нали?
— Ш-ш-т! — той леко докосна с пръст устните й. — Не говори такива неща — това се смята за лош късмет в Лени Ленапи.
— Това са суеверни глупости — и тя отново го целуна, преди да плъзне ръце надолу по широките му голи рамене. — А сега си върви и ме остави да работя.
Устните им отново се срещнаха и тъкмо когато Рейчъл се отдръпваше, тя чу Туубан да вика Танцуващия ураган.
Челото на мъжа й се набръчка — приятелят му Туубан тичаше насреща им, а в гласа му имаше някаква напрегната нотка.
— Танцуващия ураган, имаш гости!
Той погледна встрани от Рейчъл.
— Гости?
Туубан спря и посочи към вигвама, който споделяха двамата съпрузи.
— Чакат до огъня ти.
— Кои са? — запита Рейчъл, убедена, че никога повече няма да видят Гифърд, когото Танцуващия ураган уплаши толкова много. Не, които и да са гостите, те са дошли без придружители — не беше чула никакви коне, никакво раздвижване. Които и да са те, те са влезли в лагера относително тихо.