— Гифърд, чуй ме! Трябва да опитаме! Това е единственият ни шанс…
Последва още едно продължително мълчание. Рейчъл знаеше, че той обмисля. Накрая отново проговори в тъмнината.
— Казваш, че има коне. Но как ще ги вземем?
— Не знам. Един от нас трябва да се освободи от въжетата и да развърже другия.
Тя си мислеше за нейния индианец и се чудеше дали можеше по някакъв начин да го убеди да развърже Гифърд. Нейният индианец! Боже мой, какво й беше станало, че разсъждаваше така? С мъка се концентрира върху мисълта за бягство.
— Просто трябва да успеем да стигнем до конете, Гифърд. Това е единственият начин.
— Вие двамата сте луди да го мислите — прошепна Дори.
Рейчъл изви пръсти и докосна Дори.
— И ти, Дори, също. Ти трябва също да дойдеш!
— О, не! Не ме вкарвайте в каквито и да било подобни планове. Разбрах, че французите ще преминат оттук след няколко дена. Смятам някой от тях да ме купи. След като веднъж се добера до белите хора, тогава ще се опитам да избягам. Разбира се, човек никога не знае — засмя се добронамерено тя. — Може да ме продадат на някой красив млад французин, когото да харесам. Да бъдеш курва на един французин е значително по-добре, отколкото да бъдеш курва на рибар!
Рейчъл затвори очи и подпря главата си на стълба, за който бе завързана.
— Не мога да те оставя тук, когато тръгнем, Дори.
— Когато тръгнете? Няма да стигнете далеч. Послушайте Дори и стойте мирно — тя сниши глас. — Един да оживее е по-добре, отколкото двама да умрат. Освен това ми се струва, че не обичаш чак толкова Наконтени панталони. Той разговаря с теб по-скоро така, както би разговарял с по-малка сестра, отколкото с жена, която обича.
Рейчъл усети, че се изчервява. Поне за него беше взела мъдро решение. Гифърд й беше казал, че след като документите за годежа са подписани, той има законното право да спи с нея. Когато тя му отказа, той предложи да й подари смарагдова огърлица в замяна на девствеността й. Рейчъл се позабавлява известно време с мисълта дали да му се отдаде преди сватбата. Трябваше да си признае, че бе любопитна да узнае какви са тези задължения на съпругата, за които беше намеквала майка й и за които младите жени се кикотеха, когато се събираха на чай. Но нещо в начина, по който Гифърд й предложи, не й хареса. Нещо не беше както трябва.
— Не разбираш ли, Дори? Трябва да се опитам да избягам. Моя е вината, че Гифърд е тук.
— Празни приказки! Чуй какво ти казвам, по-добре се погрижи за себе си. Както виждаш, той не прави никакви планове да те измъкне оттук, нали?
Рейчъл погледна към индианския лагер, като се завъртя на една страна и се опита да си намери по-удобно положение. Може би, когато Хубава жена я развърже и заведе в гората да се облекчи, би могла да избяга. Ако удари индианката с нещо по главата… Рейчъл въздъхна изтощено и се облегна на стълба. Китките я боляха от кожените ремъци, с които я бяха вързали, а краката й бяха така изтръпнали от липсата на движение, че не ги чувстваше. Когато предишната вечер Хубава жена я развърза и заведе в гората, тя едва се държеше на крака. Как за Бога, щеше да избяга, щом не можеше дори да ходи!
Една тъжна мелодия на самотна свирка от кост наруши спокойствието на нощния въздух. Рейчъл не знаеше откъде идва мелодията, нито пък кой свиреше. Това бе един вълшебен звук, който се извисяваше в тишината на нощта и сякаш се сливаше с полюляването на дърветата и песента на щурците. Самотната мелодия се понесе из лагера и трогна сърцето на Рейчъл. По напуканите й от слънцето устни пробягна усмивка. Имаше доброта, даже сред страданието и болката. Бог не я беше изоставил, както й бе казала Дори. Рейчъл знаеше, че ще издържи някак това изпитание, ако не с друго, то поне с помощта на своята воля.
Глава четвърта
— Ставай! Ставай, Ра-чел! — нареди Хубава жена.
Рейчъл замига объркано. Едва се бе зазорило. Светлорозовите отблясъци на изгрева украсяваха върховете на дърветата. В лагера на мохоките още беше тихо. Само няколко жени бяха станали, за да се захванат с обичайните си задължения преди другите.
— Ставай! Чуваш ли? — повтори Хубава жена и извади заплашително ножа си от пояса на късата си лятна пола.
Без да иска Рейчъл потръпна. Но нейната похитителка само сряза каишите, с които ръцете й бяха вързани отзад.
— Какво искаш от мене? Какво правиш? — предизвикателно извика Рейчъл, като се опитваше да скрие страха, който изпитваше.
Тя протърка пресните бразди върху разранените си китки, които бяха оставили кожените каиши. Хубава жена я водеше някъде. Някъде само нея.