Счупения рог се запъти към вратата.
— Не зная защо се интересуваш от брат ми, Ра-чел, но мога да ти кажа, че от него няма да имаш никаква полза. По-добре обърни очите си насам, към мен. Мога да направя живота ти лесен… или много труден.
Рейчъл отново преглътна страха си. Той я заплашваше. Той коварно се опитваше да я принуди да му се подчинява.
— Помисли върху думите ми — каза Счупения рог, като се насочи към вратата. — Дръж се добре с мене и мога да те направя дори моя жена.
Рейчъл изправи глава, за да му възрази, но видя, че той бе изчезнал. Разгневена, тя започна да забива лопатката в саждите на огнището. Господ да й е на помощ, но тя мразеше този човек. Никога преди това не беше желала никому злото, но сега мразеше Счупения рог и съпругата му Хубава жена и искаше смъртта им. През тялото й премина ледена тръпка и кожата й настръхна. Ще се стигне ли дотам? Смърт? В такъв случай, чия смърт, нейната или тяхната? Тяхната — реши тя изненадана от собствената си решителност. Без съмнение тяхната.
В продължение на повече от седмица Рейчъл изпълняваше ролята на робиня на Хубава жена и другите съпруги на Счупения рог. Почистваше огнищата им, мъкнеше вода от реката, переше мръсните им дрехи на скалите, и дори дереше и почистваше кожите на убитите зайци и катерици. Сервираше на Счупения рог храна и беше принудена да търпи неприличните му забележки. Веднъж се беше опитал да я докосне, но в този момент в колибата влезе Хубава жена. Рейчъл знаеше, че тя е видяла нещо, защото въпреки че не каза нищо, индианката избухна и започна да я обвинява, че не бе свършила някаква черна работа както трябва. Тогава тя удари Рейчъл през ръката с една цепеница и Рейчъл все още носеше белезите като доказателство.
Въпреки всичко, часовете на непосилен и несвойствен труд бяха дали възможност на Рейчъл да мисли. Относителната й свобода да се движи из лагера й беше позволила да установи реда на часовоите и графика на техните дежурства през нощта, когато според нея беше най-подходящото време да избягат заедно с Гифърд.
Мисълта за Гифърд я накара да повдигне глава и да огледа лагера от мястото, където беше коленичила и режеше тиква за вечерята. Гифърд не се чувстваше добре. Отказваше да яде каквото му предлагаха и пиеше вода само защото вечер по тъмно, когато връщаха Рейчъл обратно при другите пленници, които държаха завързани, тя настояваше за това.
Хубава жена излезе от колибата, като носеше един метален съд и няколко дървени прибора в една широка тъкана торба, които тръсна пред Рейчъл.
— Мий.
— В момента режа тиквата, както ми каза.
— Мий сега — настоя индианката.
Рейчъл бавно стана. Слава богу, че денят вече беше към своя край, тъй като вече имаше чувството, че ще припадне.
— Мий сега — промърмори тя.
— Добре, ще ги измия сега.
— Ще намериш ли пътя? — попита Хубава жена със стиснати от раздразнение устни.
— Да, да, мога да се оправя до реката и обратно. — Рейчъл се опита да прозвучи твърде уморено и незаинтересовано, но вътре в нея сърцето й щеше да изхвърчи. За първи път, Хубава жена щеше да я пусне далече от очите си! Това можеше да се окаже чудесна възможност да разгледа по-добре как спъват конете.
Хубава жена хвана Рейчъл за ръката и я извъртя към себе си.
— Ти няма да бягаш.
Рейчъл поклати глава.
— Да бягам? Къде да бягам?
Жената я гледаше с неприязън.
— Ти се опитай да избягаш, а аз ще те убия.
— Знам, знам — промърмори Рейчъл, твърде уморена, за да обръща внимание дали Хубава жена щеше да й удари шамар за дързостта. — Ще ме убиеш и ще ме изядеш, или пък ще ме дадеш на кучетата.
Хубава жена се намръщи, но я пусна.
— Връщай се бързо.
Рейчъл кимна, че е разбрала и се запъти към реката покрай добре подредените колиби. Когато мина през стената от трънаци, откъдето беше влязла в селището първата вечер, Рейчъл пое по една тясна пътека към малката река, която, както разбра, по-нагоре по течението се вливаше в Сейнт Лорънс. По пътя тя се размина с една от второстепенните съпруги на Счупения рог и сведе поглед в знак на подчинение. Няколко дни й трябваха да разбере, че жените от къщата на Счупения рог я удрят поради това, че ги гледа в очите.
Когато стигна до реката, Рейчъл взе кошницата с мръсните готварски прибори и слезе по хлъзгавия бряг до любимата си скала. Наоколо не се виждаше никой, освен три момчета, които ловяха риба на четвърт миля надолу по реката. Това е добре, помисли си тя. Имам малко време и за себе си. Рейчъл не беше разбрала колко обича моментите, когато е сама със себе си, докато тази възможност не й беше отнета. Сега имаше усещането, че през цялото време я наблюдават любопитни очи. Хората непрекъснато я гледаха, в очакване да направи или да каже нещо не както трябва. Дори и Гифърд.