Рейчъл застана в преддверието на колибата и гледаше как индианците пеят и танцуват. Вече бяха минали два часа, откакто Хубава жена я беше оставила в колибата, за да свърши домакинската работа Тя ме е забравила! — помисли си Рейчъл. Вълна на оживление премина през нея. Ето, това е, изведнъж осъзна тя. Това е нашата възможност за бягство! Първият й порив беше да изтича до мястото, където бяха пленниците и да развърже Гифърд — също и Дори, ако тя иска да ги последва. Но Рейчъл знаеше, че трябва по-добре да обмисли плана си. Също така подозираше, че ако похитителите й сега пият, малко по-късно ще бъдат още по-пияни. Не искаше да прави нищо прибързано. Бягството беше единствената им възможност за спасение. Ако мохоките ги хванат, ще ги измъчват и ще ги убият.
Рейчъл наблюдаваше диваците от преддверието на колибата. Никой не я забеляза, когато излезе навън, под лунната светлина. Рувил седеше до Счупения рог и се смееше, докато пияната Хубава жена притискаше едрите си, увиснали гърди към лицето му.
Като внимаваше да не привлече погледа на някого, Рейчъл прекоси двора и стигна до мястото, където Гифърд, Дори и другите пленници бяха завързани. Тя бавно се наведе, застана до стълба, на който беше вързана преди, и сложи ръцете си зад гърба. Нека решат, че съм завързана, помисли си тя и се обърна, за да вижда лагера по-добре, Разчиташе на това, че Хубава жена беше прекалено пияна, за да помни дали отново е привързала пленницата си към стълба. Мохоките пък просто щяха да помислят, че са я завързали за през нощта.
— Господи Боже, Рейчъл, какво правиш тук? — гласът На Гифърд се чу в тъмнината.
— Ш-шт — отвърна тя. — Преструвай се, че спиш.
— Рейчъл, ти си свободна. Ела ме отвържи! Бързо!
— Не още — прошепна тя и погледна към светлината, която големият племенен огън хвърляше.
Мъже танцуваха около пламтящата клада, която бяха издигнали и носеха зловещи дървени маски, на които бяха нарисувани злокобни лица с подигравателни усмивки. Те пееха и, докато танцуваха, чертаеха с мокасините си сложни стъпки в прахта, френските войници и индианките бяха седнали в кръг около тях, пляскаха с ръце и подвикваха. Бутилките с уиски продължаваха да се предават от ръка на ръка. Няколко войника бяха притиснали индианки и грубо ги опипваха. Сякаш никой не забелязваше това или вероятно не го беше грижа.
— Нека изчакаме още малко — каза Рейчъл на Гифърд. — Ако те са пияни, няма да изтрезнеят и след един час. Тогава ще имаме по-добра възможност да изчезнем.
— Рейчъл! Да не си си изгубила ума? Развържи ме веднага!
Рейчъл погледна в тъмнината към Гифърд, засегната от тона му. Помисли си дали да не го отвърже, но всъщност, желанието му беше прибързано. Ако сега го отвържеше, той можеше да провали бягството им.
— Рейчъл!
— Само още малко, Гифърд, и ще дойда. Ще те отвържа, ще доведа коня и тогава ще изчезнем под носа им.
— Не… — прошепна той, след това млъкна. — Не… Аз ще взема коня. Ти по-добре стой тук, все едно че си завързана, в случай че някой дойде насам.
— Гифърд, аз… — Рейчъл рязко млъкна.
Някой идваше към тях. Един войник и един индиански воин. Двамата се смееха. Рейчъл затвори очи и затаи дъх, докато мъжете я отминат и се отдалечат.
Изведнъж се чу писък — някоя от жените — пленнички.
— Не, не, пуснете ме! — викаше тя. — Моля ви, оставете ме!
Долната устна на Рейчъл потрепери. Малко след това мъжете минаха отново покрай нея и по-скоро влачеха, отколкото носеха, една жена с жълта рокля. Дори й беше казала, че тя се казва Анна. Отвлекли я от една ферма в колонията Ню Джърси.
Сълзите давеха Рейчъл, докато гледаше как мъжете влачат горката Анна през лагера, а тя викаше и се молеше.
— Просто недей да гледаш — прошепна Дори и пръстите й докоснаха пръстите на Рейчъл. — Недей да гледаш Рейчъл, мила. Нищо вече не можем да направим за момичето.
— В… войниците, те са я купили, Н… нали? Те… те просто ще я вземат със себе си, н… нали, Дори?
— Страхувам се, че не, Струва ми се, че я вземат само за проба. Харесат ли я, ще искат да купят и нас. Не ми се вярва бедното дете да преживее нощта.
Мъжете и Анна потънаха в тъмнината, а риданията й се заглушиха от ритъма на барабаните и гласовете на певците. Твърде изплашена, за да може да помръдне, Рейчъл седеше мълчаливо, с глава облегната на стълба и не обръщаше внимание на настойчивите викове на Гифърд. После, изведнъж чу как момичето извика за последен път. Смразяващ вик раздра нощта. Това беше самият глас на ужаса, на поражението. Един вик и след това тишина…