— Аз ще взема тази жена — предложи Рувил и пристъпи напред. Той отпи от бутилката. — Повтарям ви, продайте ми я евтино и сложете край. За никоя жена на този свят не си заслужава да се спори.
Танцуващия ураган погледна Рувил с неприкрито отвращение.
— По-скоро бих я убил, отколкото да я дам на теб.
— Стига, стига — Вождът, Полския славей, се обади изотзад.
Индианците се отдръпнаха, за да направят място на стареца. Немощният Полски славей вървеше бавно под тежестта на бизоновото наметало, украсено със златни монети, а английският му бастун потупваше по твърдата земя.
— Танцуващия ураган е прав — каза той и вдигна съсухрената си ръка.
— Но, вожде — възрази Счупения рог — пленницата беше моя. Тя се опита да избяга и помогна на друг пленник да с измъкне. Моите хора в момента го търсят. Тя трябва да бъде наказана.
Полския славей поклати глава.
— Плачеща жена е права. Законът си е закон, синко. Аз не мога да променя това, което нашите прапрадядо са завещали.
— Ти си мекушав, старецо! — каза презрително Счупения рог.
Изведнъж всички замлъкнаха. Зяпнаха с отворена уста Счупения рог.
За миг настана пълна тишина. След това Полския славей се обърна и без да отвърне на ужасните думи на Счупения рог бавно се отдалечи.
В този момент Танцуващия ураган усети такава тъга в сърцето си, каквато никога досега не беше изпитвал. Полския славей не биваше да позволи Счупения рог безнаказано да му говори така. С това той напълно загуби и малкото влияние, което имаше над племето. От тази нощ до смъртта му никой нямаше да зачита думите му.
Танцуващия ураган си помисли, дали да не защити Полския славей. Дали не трябваше да предизвика Счупения рог на двубой, заради неуважението, което показа към техния вожд. Но щеше да се пролее кръв… кръвта на Счупения рог, а Танцуващия ураган не можеше да убие брат си. Поне засега.
Като притисна Рейчъл, която все още беше в безсъзнание, по-близо до гърдите си, Танцуващия ураган мина през насъбралото се множество и тръгна към колибата си в края на селището. Той влезе вътре и положи Рейчъл на една щавена кожа, простряна върху пръстения под. Нежно вдигна главата й и постави под нея възглавница от гъши пух.
Той загреба с една купа вода от ведрото и извади парче ленен плат. Клекна до Рейчъл и започна да мие лицето й. Докато избърсваше саждите, му се прииска да изтрие и болката, изписана на посивялото й лице.
Да се оженя за Рейчъл? Нима се съгласих да се оженя за бяла жена? — каза си той. Не мога да се оженя за бяла жена. Всъщност въобще не искам да се женя отново! Но с думите, които изрече пред племето, той се обрече на това. Каза, че ще се ожени за нея, за да й спаси живота, и наистина ще го направи.
Някъде дълбоко в съзнанието си Рейчъл усети как изплува от дълбока тъмнина. Нямаше я изгарящата топлина на пламъците. Сега усещаше само хлад, който преминаваше по лицето, ръцете, дори краката й. Вече не чуваше пращенето на съчките и пламъците, а някакъв мек, плътен глас, който тананикаше странна, неразбираема песен.
Рейчъл пое дълбока, разтърсваща глътка въздух. Дробовете й пареха. Тя се закашля, давейки се от пушека, който все още изпълваше гърдите й.
— Спокойно — прошепна напевният глас. — Спокойно, моя Рейчъл — той приглади назад косата й и докосна страните й с хладната си ръка.
Тя се опита да отвори натежалите си клепачи. Този мъжки глас беше толкова успокояващ. Колко лесно й беше отново да потъне в черната безпаметност, която я владееше. Но Рейчъл не искаше да й се предаде. Трябваше да разбере какво става.
С мъка отвори очите си. Не знаеше защо, но не се изненада, когато видя, че нейният индианец поднася съд с вода към устните й.
— Пийни — подкани я той.
Рейчъл вдигна глава, за да отпие от студената вода и после отново се отпусна. Погледът й постепенно се избистри. Тя се намираше в някаква непозната колиба. Беше малка и сводеста, а не дълга и тясна като останалите.
— Танцуващ урагане? — за първи път произнесе на глас името му, въпреки че беше са го казвала хиляди пъти наум.
— Да, ки-ти-хи?
Тя се взря в черните му очи, търсейки подкрепа.
— Какво стана? Как попаднах тук? — тя прокара длан по лицето си. — Ами кладата?
Танцуващия ураган седна на пети, за да може да вижда по-добре жената, която щеше да му бъде съпруга.
— Вече си в безопасност, Рейчъл.
В небесносините й очи проблесна несигурност.
— Ти си ме спасил? — тя прокара ръка по косата си, която бе мокра и изцапана с пепел.
Той си помисли колко ли ще е приятно да гали измитите й и изсушени на слънцето коси.