— Днес не беше най-добрият ден за умиране на една смела жена.
— Аз принадлежа на Счупения рог. Сигурно е много сърдит.
— Много е сърдит — каза Танцуващия ураган на напевен английски.
— И той ти разреши да ме отвържеш и да ме отнесеш?
— Такъв е законът.
Рейчъл се надигна и седна.
— Какъв закон?
— Ако те поискам за жена, оставаш жива.
Очите на Рейчъл се отвориха от изумление.
— За жена! Аз не съм твоя жена!
— Церемонията ще бъде утре, когато великото слънце огрее небето на запад.
Тя издаде кратък, истеричен смях.
— Аз няма да се омъжа за теб! Няма да се омъжа за Гифърд и със сигурност няма да се оженя за онова животно, брат ти!
Тя впери поглед в Танцуващия ураган. Почувства се измамена от него.
Той стана и отиде в дъното на малката колиба да остави купата.
— Тогава, наистина съжалявам за теб — каза той със сериозен глас. Защото ще трябва да се върнеш при Счупения рог.
Тя следеше с поглед движенията му. Въпреки че колибата беше малка, изглеждаше удобна. Един оловен светилник с процепи висеше от тавана и хвърляше златиста светлина. Също като в колибата на Счупения рог и тук от гредите на тавана висяха кошници и връзки сушени билки, а в средата имаше малко огнище. Но в колибата на Танцуващия ураган си личеше липсата на женска ръка. Съдове, животински кожи, сечива, ловни оръжия, лежаха разхвърляни навсякъде. Той прескочи една кошница, за да постави копието си на мястото му — до стената.
— Ти ме изнудваш — обвини го тя. — Не може да направиш това. Така по нищо не се отличаваш от Счупения рог.
Той се обърна и я погледна, раздразнен от неблагодарността й.
— Направих каквото можах, за да те спася.
— И единственият начин беше да кажеш, че ще се ожениш за мен?
Той вдигна рамене.
— Да, това беше единственият начин — после млъкна, но черните му очи продължиха да я гледат. — Давам ти някаква възможност, Рейчъл. Няма да те насилвам. Никога не бих го направил.
— Възможност! — тя отметна лененото платно, с което я беше завил. — И това ми наричаш възможност! Да умра или да се омъжа за дивак?
Танцуващия ураган стисна зъби.
— Не съм казал, че тя е най-добрата.
Рейчъл сви краката си и обгърна с ръце коленете си. Опря чело на тях и затвори очи. Какво ще прави сега?
Какво можеше да направи? Може би сега й се откриваше начин да се спаси? Беше казала на Дори, че бог ще я пази, че ще я спаси от Счупения рог, но никога, и в най-невероятните си фантазии, не си бе представяла, че такава ще бъде цената на спасението й.
Тя вдигна глава.
— Ако се омъжа за теб, Счупения рог не може отново да ме вземе.
— Не може. Като моя жена, аз ще те закрилям… винаги.
Начинът, по които каза винаги, накара Рейчъл да потръпне. Винаги? Само докато избягам, помисли си тя. Само докато Томас дойде да ме вземе. Все пак това няма да трае дълго. Най-много една, две седмици. Няма да е истински брак, каза си тя разумно. Това е просто начин да остана в безопасност, докато Томас дойде да ме вземе, или докато намеря начин сама да избягам.
Рейчъл наблюдаваше как Танцуващия ураган изтръсква лененото платно, с което — досети се тя — я беше измил.
— Добре — тихо каза тя. — Ще се омъжа за теб, но само защото не искам да умра.
— Всеки има различни причини, за да се омъжи.
— Да, а какви са твоите? — предизвикателно каза тя.
Беше ядосана, защото той я постави в това положение против волята й. Беше я яд, че няма друг, по-добър изход.
Той се обърна така, че тя вече не виждаше изумително красивото му, бронзово лице.
— Някога имах жена, но тя си отиде.
Значи на вдовеца му трябва някой да му чисти и готви, помисли си тя. Слугиня.
— Няма да те нараня. Не обичам да удрям жена.
— А само да я принудиш да се омъжи за теб — в мига, в който произнесе тези думи, съжали. Знаеше, че трябва да му е благодарна. За бога, та този човек беше рискувал собствения си живот, за да я спаси!
След като той не й отвърна, тя каза с по-мек глас.
— Гифърд, откриха ли го… мъжът, който беше с мен.
Той поклати отрицателно глава.
— Не, все още, не. Счупения рог изпрати хората си да го търсят — той донесе купа, пълна с пресни горски ягоди, и я сложи пред нея. — Ще го убият, когато го намерят.
Тя наведе брадичката си и посегна към купата.
— Знам.
— Той не ти беше мъж, нали? — Танцуващия ураган трябваше да попита, въпреки че това нямаше значение. Този бял мъж никога нямаше да се измъкне от земята на ирокезите, без да пострада скалпа му.
Тя с трудност преглъщаше горските ягоди.
— Не. Така трябваше да стане, но… — гласът й замлъкна, защото й се стори безсмислено да продължи.