Тя знаеше, че сега е неин ред. Стисна зъби и си изправи точно, когато дивакът сграбчи глезена й.
— Мога да вървя — процеди тя през зъби. Червенокожият излая нещо, като я хвана за ръката и я изви безмилостно. Рейчъл почти се препъна, скачайки от каретата.
— Какво искате? Не сме ви направили нищо лошо! Трябва веднага да ни освободите! Нямате право!
Мъжът с нарисуваното лице я удари силно през лицето и Рейчъл почувства как от ъгълчето на устата й се процеди капка кръв. От устните й се отрони ридание, когато избърса устата си с ръкава на новата си бледорозова рокля, оставяйки кървавочервени петна по нея.
— Йо ра се — каза нарисуваният мъж, посягайки да поглади бузата й.
Рейчъл отскочи ужасена.
— Не ме докосвай — извика тя в лицето му. — Убий ме, но не ме докосвай, мръсно същество!
Другите двама диваци, които стояха наблизо, се изкикотиха, но нарисуваният мъж не се опита да я докосне отново, Рейчъл бързо хвърли поглед от мястото, където лежеше сгърченото тяло на Гифърд, към малкото сечище, където беше спряла каретата. За Бога, къде беше преподобният Джеймс?
При звука на още гърлена реч, тя се обърна към конете, които един дивак с килната и смачкана шапка разпрягаше. Преподобният отец беше коленичил със сключени за молитва ръце и по бузите му се стичаха сълзи, докато двама червенокожи зад него се опитваха да разкъсат дрехите му.
— Спрете! Спрете веднага! — изкрещя тя, спускайки се към братовчеда на Гифърд.
— Бягайте! — извика Джон Джеймс. — Бягайте в името на живота си, лейди Рейчъл!
— Не! — извика тя и сграбчи треперещите рамене на Джон. — Ако се опитаме да бягаме, те ще ни убият!
Един от червенокожите издърпа черния му редингот, а друг изу обувките му.
— Така или иначе ще ни убият — простена Джон.
— Не! Не! Спрете! — изхълца Рейчъл. Тя се извърна към червенокожия, който стоеше най-близо, и заудря голия му гръб с юмруци.
Преподобният Джеймс използва този момент да скочи на крака и да побегне.
— Недей, Джон! — извика Рейчъл, опитвайки се да се отскубне от здравата хватка на червенокожия. — Не бягай, Джон!
Но още докато изричаше тия думи, стрела излетя от лъка на един ирокез, разцепи утринния въздух със свистене и се заби точно в гърба на преподобния Джеймс.
Рейчъл изпищя и вдигна ръце към лицето си, за да не гледа — знаеше, че преподобният Джон Джеймс е умрял още преди тялото му да падне на земята. Когато свали ръцете си, тя видя как кръвта му изтича върху мекия килим от зелен мъх.
— Не! Не можете да направите това! — замоли се тя. — Нищо не сме ви сторили!
— Нищо? — чу зад себе си глас със странен акцент. Рейчъл бързо се извърна в очакване да види бял човек, но бе потресена, защото английските думи бяха произнесени от дивак. Той беше грозен и напълно плешив, с изключение на една черна конска опашка, която растеше от средата на темето му и падаше върху едното ухо — очевидно беше оставена, за да предизвиква враговете. Имаше белег, който преминаваше по цялата му буза и стигаше до ужасно обезобразеното му ухо. Долната устна на Рейчъл потрепери. Черните като въглен очи на дивака бяха изпълнени с омраза… омраза към нея.
— Казвате, че не сте направили нищо — изръмжа той. — Вие убихте моите трима синове, вие изнасилихте и измъчвахте жена ми, а после я нарязахте на парчета, за да не може да отиде на небето. И вие казвате на това нищо!
Рейчъл отстъпи назад.
— Аз нищо не съм направила! Никога не съм виждала червенокож човек досега!
Счупения рог посочи Гифърд, който все още лежеше на земята в безсъзнание.
— Вашите мъже, вашият народ — той плю на земята. — Някой трябва да бъде отговорен. Някой трябва да плати.
— Да плати? Аз мога да платя, имам пари — тя вдигна кичура си, паднал върху наранената й буза. — Пуснете ме да отида във Филаделфия и ще ви донеса пари.
— Пари! — усмихна се подигравателно Счупения рог. — Вие, белите хора, мислите, че парите могат да изкупят злините, извършени за цели сто години!
Когато посегна да я хване, Рейчъл се дръпна наляво, но той сграбчи ръкава на бледорозовата й рокля. По белязаното лице на Счупения рог премина зловеща усмивка.
— Ти си красива бяла жена — кимна той — и освен това смела. Мисля, че не трябва да те убивам.
По лицето й се изписа облекчение.
— Не, не ме убивайте! Пуснете ме да си вървя! — Тя погледна настрани към мъжете, които отвеждаха конете от каретата. Някой в нея разпаряше седалките с нож и сигурно търсеше ценности. — Вземете конете. Моят годеник и аз… ще се върнем пеша до Филаделфия.