Когато той се отдръпна, тя беше останала без дъх. Беше смутена. Беше ужасена. Всъщност тя сама се беше хвърлила в ръцете на този дивак!
Отстъпи и се отдръпна, сякаш бронзовата му кожа пареше.
— Аз… — не знаеше какво да каже. Усети, че страните й пламтят.
Танцуващия ураган се разсмя, но това не беше груб смях.
— Върви да легнеш, жено — прошепна той и посочи постелята от кожи. — Аз няма да те последвам, независимо, че много бих искал.
Рейчъл бързо се оттегли в най-далечния ъгъл на колибата и, като следеше внимателно движенията му, се мушна между завивките. Отново последва плътен мъжки смях, когато той сложи ръка на препаската си, за да я махне, а тя се обърна на другата страна, да не би да зърне оголената му мъжественост.
— Лека нощ, жено — прошепна нежно Танцуващия ураган, когато свали препаската си и духна свещите. — Приятни сънища.
Рейчъл лежеше неподвижно, чу го, че разтваря една голяма щавена кожа и я постила от другата страна на огнището. Едва когато чу равномерното му дишане, се отпусна и се отдаде на собственото си изтощение.
Гифърд вървеше тежко напред. Юздите на откраднатия кон все още висяха, усукани около безчувствената му ръка. Почти беше съмнало. Най-напред язди, след това вървя три-четири дена, без да почива за повече от час. Страхът го караше да върви. Знаеше, че ако не стигне някое селище на бели, диваците ще го хванат. Първо щяха да го измъчват, после да го убият, а след това да оглозгат костите му. Всяко свистене на вятъра Гифърд чуваше като бойния вик на мохоките. Всяка сянка в нощта, всяко паднало дърво в далечината му приличаше на дивак, готов да го нападне.
Само още малко, Гифърд се опитваше да се успокои. Още една стъпка, още една миля. Все някой ще се намери, който да разбере колко важна личност съм аз. Някой, който ме търси. Някой, който може да ми помогне.
Някакъв клон изпращя и Гифърд се сепна и спря. Започна да се взира в полумрака на утрото. Беше твърде изтощен, за да продължи, твърде уморен, за да се тревожи дали индианците ще го изядат или не.
Още един клон изпращя. Гифърд дочу слаби стъпки. Знаеше, че трябва да бяга. Искаше да избяга, но краката му вече не му се подчиняваха. Конят му избяга, когато изпусна юздите.
— Конче, конче, не ме изоставяй — промърмори Гифърд, докато се свличаше на колене. — Конче, не ме оставяй тук на индианците. Не им давай да ме изядат.
Гифърд усети, че пада напред. Лицето му се зарови в меката горска почва. Миризмата на гниещи листа и влажна дървесина изпълни ноздрите му. Стани! Стани крещеше разумът му. Но той беше неспособен на това. Искаше само да потъне в спокойния мрак на съня. А може би и на смъртта.
— Татко! Татко! — Гифърд чу един слаб глас да вика. — Татко! Ела да видиш какво открих!
Гифърд чу кучешки лай, когато стъпките се приближиха. Знаеше, че трябва да седне, но просто не можеше. Влажният нос на кучето го душеше по лицето.
— Татко, гледай! — каза далечният глас. — Открих един човек!
— Света Богородице — каза друг глас, по-възрастен и по-дълбок.
Някой докосна рамото на Гифърд, Усети, че го обръщат по гръб. Опита се да отвори очи.
— Все още диша — каза по-плътният глас. — Ще му да малко вода. Доведи майка си. Бързо!
Гифърд чу бягащи стъпки да прошумоляват по сухите листа и да се отдалечават. Кучето ги последва.
Гифърд усети как до устните му се докосва вода и той започна да пие на големи, жадни глътки.
— Добре ли сте, сър?
— Виконт Лангстън — успя да каже Гифърд. — Казвам се виконт Гифърд Лангстън. Вие трябва… трябва да съобщите на семейството ми във Филаделфия къде се намирам. Те ще ви платят. Добре ще ви платят.
— Индианци ли бяха? — попита мъжът.
Гифърд успя да отвори едното си око и видя един брадат мъж с кожени панталони.
— Да. Мохоки.
Мъжът с кожените панталони изсвири приглушено.
— Светата Дева трябва да ви е закриляла! Досега не съм чул някой да се е измъкнал от мохоките. Не и жив — мъжът замълча, след това каза. — Имаше… имаше ли и други? Искам да кажа, други пленници?
Гифърд кимна и очите му се затвориха.
— Да — той пое дълбоко дъх. — Жена ми, Рейчъл, но… тя е мъртва. Проклетите индианци я убиха.
Глава осма
Танцуващия ураган застана на входа на церемониалната шатра и се опита да подреди мислите си. Тази вечер той отново щеше да представи пред Съвета своето мнение за войната между французи и англичани и да предложи една от страните за съюзник на племето. Той трябваше да убеди по някакъв начин вожда, баща си и останалите старейшини на Съвета за опасността от продължаващите нападения на английски фортове, подклаждани от Рувил и осъществявани от Счупения рог и неговите воини.