Танцуващия ураган изчака отговора на баща си с надеждата той да се застъпи за него, но съзнаваше, че това едва ли щеше да стане. Въпреки слабостта на неговия баща към Счупения рог, Танцуващия ураган все още имаше детинска нужда от бащина подкрепа. Когато възрастният шаман не каза нищо, Танцуващия ураган реши да продължи.
— Виждам разруха за нашите хора. Виждам кръв и чувам писъци на болка. Усещам вкуса на смъртта на езика си.
— Защо не оставим тези предчувствия на нашия стар баща, шамана, мой полубратко? Обясни това на членовете на Съвета. Той е нашият шаман, а не ти.
Защото вече е стар и е загубил своето ясновидство. Защото е под толкова силното въздействие на любимия си син — с неговата омраза и алчност, — че е изгубил своята сила, помисли си Танцуващия ураган. Но от уважение към баща си, когото все още обичаше, той не отговори. Вместо това той се изправи и се обърна към другите членове на Съвета.
— Искам само да си помислите какво вършим, когато нападаме английски селища и фортове. Англичаните водят непрекъснато мъже, жени и деца на нашите земи с голямата лодка. Те идват, независимо дали това ни харесва или не. И ако ги ядосаме достатъчно, те ще дойдат с големите си армии, въоръжени с пушки, и ще ни избият, докато нашите деца спят. Нямаме друг избор, уважаеми членове на Съвета, освен да се научим да живеем в мир с тях, иначе животът ни е обречен.
— Това са женски хленчове! — яростно извика Счупения рог, размахвайки застрашително юмрука си. — Това са думи на един страхливец. С помощта на нашия приятел Рувил ние можем да отблъснем белите хора от нашите земи. Ние можем да напоим земята с тяхната кръв!
— Белите хора? А Рувил не е ли също бял човек? — противопостави се на думите му Танцуващия ураган. — Не са ли французите също толкова голяма заплаха, колкото и англичаните?
Той проследи с поглед членовете на Съвета, развълнуван от изражението на техните лица. Те го слушаха! Беше ги накарал да се замислят!
— Вече загуби достатъчно от времето на Съвета с твоите оплаквания — Счупения рог извади малко сребърно шише от своя инкрустиран колан и махна тапата. — Освободи го! — предложи той на Полския славей и отпи глътка френски ликьор.
Полския славей се обърна към Танцуващия ураган извиняващ се поглед.
— Чухме твоите думи и ще ги вземем под внимание.
Страхливец, помисли си Танцуващия ураган. Ти си страхливец, който не би посмял да се изправи пред Счупения рог и да изрази собственото си мнение. Но Танцуващия ураган не искаше да злепостави възрастния човек. Той се бе отнесъл толкова добре към него, когато беше дете. Все още заслужаваше уважението на племето. Танцуващия ураган кимна.
— Помислете добре над моите думи, наследници на ирокезкия народ. Посъветвайте се и с другите наши братя, как да се справим бързо с това ужасно положение. Направете Съвет на всички племена мохоки. Казвам ви, че животът ни зависи от решенията, които ще направим през следващите няколко месеца.
Танцуващия ураган се изправи и изчака, докато думите му отекнат в церемониалната шатра. След това кимна благодарствено и излезе с високо вдигната глава.
Отвън, на залез-слънце, той почувства освежителния полъх на студения въздух. Вечерта беше добра за риболов, но на него не му беше до това. Той имаше намерение да посети вигвама на майка си, но усети, че се е отправил към собствения си дом. Не съзнаваше, че има нужда от новата си съпруга, докато не я видя изправена в сянката, на полумрака с поглед, отправен към потъмняващото небе.
Тя наистина беше едно прекрасно създание на природата, тази англичанка Рейчъл — с короната си от лъскава тъмна коса и кръгли очи с цвета на лятното небе. Дори и бледото й лице изглеждаше красиво за Танцуващия ураган тази вечер. Кожата й не беше червена — с цвета на майката земя, — а му напомняше за отразената лунна светлина от големите езера на неговото родно място.
Танцуващия ураган не свали нито за миг поглед от нея, докато се доближаваше до вигвама. Тя стоеше изправена като воин, с високо вдигната глава и издадени напред гърди. В нея определено нямаше нищо от плахия характер на мохокските жени. Той се усмихна. Колко много оплаквания беше чул тази седмица от другите, че неговата съпруга не знае положението си сред женската част на племето. В селището имаше строго определена йерархия — не само сред мъжете, но и при жените. Ако Рейчъл трябваше да бъде една от тях, то тя трябваше да научи законите на техния живот, а за това се изискваше доста време.
Рейчъл отказваше да се подчини на когото и да било, освен на собствения си съпруг. Но дори и тогава Танцуващия ураган по-скоро я молеше, отколкото й заповядваше. Вярно беше, че рано или късно Рейчъл трябваше, да заеме отреденото й място, но той нямаше никакво намерение да сломява духа й за тази цел. Тя се държеше толкова храбро през цялото това тежко изпитание. В очите на Танцуващия ураган тя беше една от малкото жени, които заслужаваха възхищение.