— Звездите ще бъдат ярки тази вечер — каза й той и видя как устните й се отпуснаха в лека усмивка.
— Да — тихо промълви тя и обгърна кръста си с ръце, като че ли да се предпази от него.
— Добра нощ за риболов.
Тя не отговори и двамата заедно вдигнаха погледи към небето. След момент на мълчание той докосна леко нейната ръка и каза:
— Ела.
Поведе я навътре във вигвама и започна бързо да хвърля разни неща в брезентовата моряшка чанта, която купи от един бял трапер преди няколко години. Той постави в нея ценните рибарски кукички и връв, остър нож, навито памучно одеяло, мях за вода и няколко други дреболии.
Рейчъл стоеше на входа и наблюдаваше как Танцуващия ураган опакова раницата.
— Къде отиваш?
— Отиваме заедно — той постави и малка кесия с лечебни билки в торбата.
Тя направи крачка назад.
— Не… Ще остана тук. Не ме е страх — тя отхвърли назад един кичур гладка коса. Страхуваше се да остане в селището без закрилата на своя съпруг, но още повече се страхуваше от това да бъде сама с него. — Ще се справя и сама.
Той преметна торбата през рамо, взе любимия си лък и стрелницата, прегърна я нежно през кръста и я изведе навън от вигвама.
— Имам намерение тази вечер да отида за риба заедно с моята жена. Ела!
Тя се опита да се освободи от неговата прегръдка.
— Моля те! Аз… аз не обичам да ходя за риба.
Той се спря и насочи черните си очи към нея.
— Някога ходила ли си за риба?
Рейчъл извърна погледа си.
— Не — призна тя, — но…
— Тогава как можеш да кажеш, че не обичаш?
Тя се обърна към красивия индианец, който я наричаше своя съпруга. Топлината на неговата прегръдка проникваше в мислите й. Една част от нея искаше да се освободи и да избяга от този дивак, но в същото време изпитваше и силно желание да плъзне ръката си по изпъкналите му скули. Съзнанието и казваше, че това е нелепо, но тя искаше отново да опита вкуса на неговите устни.
— Къде ще ходим за риба?
— На едно специално място — той я притегли към себе си и този път тя го последва, без да се съпротивлява. — Специално място, на което нашият баща ни водеше двамата с брат ми, когато бяхме деца — намигна й. — Едно вълшебно място.
Тя ускори крачка, за да се изравни с него и той пусна кръста й. От решителния поглед в неговите очи тя можеше да заключи, че той нямаше да й позволи да изостава и реши да се възползва от ситуацията. Може би щеше да има възможност да направи едно малко проучване. Ако й се наложеше да избяга сама, тя трябваше да познава района.
— Не вярвам в чудеса — отговори тя на последните му думи.
— Не вярваш в чудеса? — в плътния му приятен глас звучеше нотка на детинско учудване. — Как можеш да живееш в един толкова прекрасен свят и да не вярваш в чудеса?
— Чудесата са за малките деца. Те не са нищо друго, освен илюзии.
Той се засмя.
— Прекалено сериозна си, Рейчъл. Трябва да се научиш да приемаш даровете на живота с благодарност.
— Не се чувствам особено благодарна — отговори тя откровено. Беше й забавно да констатира, че никога не беше водила подобен разговор с Гифърд — разговор между приятели. — Каретата ни беше нападната. Видях как един човек умря. Един побъркан ме закара през половин континент. За малко щяха да ме изгорят на клада, а след това обстоятелствата ме принудиха да се оженя за човек, когото не желаех.
Танцуващия ураган не се засегна от нейните думи. Сърцето му казваше, че след време Рейчъл щеше да започне да го приема като неин съпруг така, както Плачеща жена започна да приема Два юмрука.
— Вярно е, че премина през големи изпитания, Рейчъл, но ти все пак оцеля. Сега си съвсем здрава и имаш шанса да започнеш един нов живот.
Двамата стигнаха до края на селището и започнаха да навлизат в гората през шипковите храсталаци. Тя изпитваше огромно желание да закрещи в лицето му как го ненавижда, но знаеше, че ще бъде по-добре, ако си замълчи. Тя не беше негова жена и никога нямаше да стане.
Танцуващия ураган като че ли отгатна нейните мисли.
— Знаеш, че той никога няма да дойде за теб.
Рейчъл се препъна в един затрупан корен и той посегна да я хване. Тя отблъсна подадената ръка и се хвана сама.
— Не разбирам за какво говориш.
Той се усмихна на лунната светлина.
— Не съм глупак. Наблюдавам те как търсиш удобен случай. Наистина съжалявам, че те е изоставил така. Мислиш си, че той ще се върне за теб с въоръжени войници, но това няма да стане. Този англичанин е страхливец. Не го интересува дали си жива или мъртва, иначе нямаше да те изостави — той замълча за момент, за да я остави да помисли над думите му и след това добави, с по-мек глас. — Заслужаваш по-добър мъж, който да се грижи за теб и да стане баща на твоите деца.