— Как се казва ли? Няма име — той остави торбата и лъка на земята. — Толкова странни ни се струвате вие, белите, с желанието си да дадете име на всяко място.
Той пристъпи към брега, наведе се да загребе вода с длани и я поднесе до устните си. Рейчъл се завъртя около него.
— Предполагам, че това изглежда доста глупаво, нали? — вятърът понесе нейния лъчезарен смях.
Танцуващия ураган загреба още една шепа вода и я предложи на Рейчъл. Погледът й срещна неговия и след това се премести върху водата в широките му длани. Тя сведе глава и отпи глътка студена вода. Постъпката й беше съвсем невинна, но в мрака с този индианец тя неизбежно изпита усещане за интимност.
Когато Рейчъл се изправи, Танцуващия ураган протегна ръка и докосна капката, която се стичаше по брадичката й. Тя наблюдаваше как индианецът улавя капката с пръст и я поднася към своите устни.
Внезапно тя потъна в дълбочината на неговите езически черни очи. Можеше да почувства приятния му топъл дъх върху своето лице. Усети аромата на неговата варварска мъжественост, който преследваше съзнанието й, където и да отидеше.
Той отново ще ме целуне, помисли си Рейчъл. Да му позволя ли да го направи? Но тя вече беше взела решение, може би дори и преди него. Танцуващия ураган се наведе над нея. Тя го посрещна и устните им нежно се докоснаха.
Рейчъл се надяваше, че целувката им ще продължи по-дълго. Тя почти загуби равновесие, когато Танцуващия ураган отдели устните си от нейните и се изправи.
— Ела при моето вълшебно място — каза той и подаде ръката си.
— Не е ли това твоето вълшебно място? — целувката й изглеждаше толкова естествена, като че ли беше целувала високия червенокож мъж през целия си живот.
— Не. След малко ще се върна и ще те отведа там — той я остави сама на брега на езерото и изчезна в гората.
Рейчъл седна на една издадена скала и зачака. Стори й се смешно, че не изпитва страх от това, че е останала сама в мрака на тази пустош и може да се защитава единствено с ножа на кръста й. Никога не би й хрумнало да излезе сама в Лондон, и дори във Филаделфия, като се стъмни без придружител. В този момент и двата града изглеждаха много по-опасни в сравнение с потъналата в спокойствие гора.
Когато Танцуващия ураган се появи отново между дърветата, той беше поставил нещо голямо върху главата си. Лодка!
Рейчъл подскочи.
— В езерото ли отиваме?
Тя обичаше водата. Дори и продължителното океанско пътуване от Лондон до Филаделфия й беше приятно.
Той донесе лодката до брега на езерото и я постави леко върху водата.
— Вземи торбата и се качвай. И внимавай, стъпвай само върху дървеното скеле. Кожата на кануто не пропуска вода, но е твърде нежна — той й предложи ръката си. — Подпри се на края на лодката и няма да паднеш.
Рейчъл стъпи колебливо в кануто и то силно се разклати. Танцуващия ураган я хвана здраво и кимна с глава. Тя бавно се отпусна на дъното на крехката лодка. След като Рейчъл седна, Танцуващия ураган започна да тласка кануто навътре и когато водата стигна до гърдите му, отскочи и стъпи леко вътре, почти без да го разклаща. Той остави своя лък и стрелницата, взе лекото гребло и започна да гребе с отмерени движения.
Рейчъл беше хипнотизирана от единството и хармонията между мъжа, плавните му движения и гладката повърхност на водата, която отнасяше кануто все по-навътре след всяко мощно изтласкване на Танцуващия ураган. Голият му гръб потръпваше при всяко негово движение, мускулите му изпъкваха през кожата, когато загребваше, и малката лодка се носеше безшумно през езерото.
Лунната светлина се спускаше от черното небе и осветяваше тъмната синьо-зелена повърхност на езерото. Толкова беше красиво! Това беше най-прекрасното изживяване в живота на Рейчъл досега.
— Това ли е? — прошепна тя, страхувайки се, че гласът й може да наруши величествената тишина. — Нали това е твоето вълшебно място — добави след няколко секунди.
— Не — той посочи напред с мускулестата си ръка. — Ето там е моето вълшебно място.
В мрака изплуваха очертанията на брега.
— Там можем да останем сами — каза й той. — Там наистина можем да се почувстваме като мъж и жена.
Глава девета
В момента, в който кануто се допря до мекия пясък на брега, Рейчъл скочи навън. Обзе я страх от последните думи на Танцуващия ураган и в същото време изпитваше вълнение от специалното място, на което той я беше довел. Този варварин предизвикваше в нея душевен смут и чувства, които никога досега не беше изпитвала. Преди да го срещне, тя знаеше какво точно иска и какво чувства. Сега нищо не беше ясно, нищо нямаше определен смисъл.