— Важно е жената да оценява своя съпруг — прошепна той. — Хубаво е, че започваме да се харесваме — целуна я още веднъж и след това се протегна към рибата. — Ела. Нека да се нахраним, преди рибата да е изгоряла.
Рейчъл усети как страните й пламнаха, докато бавно се отдръпваше и седна на земята. Не знаеше как ще погледне Танцуващия ураган след необузданата си постъпка. Но той продължаваше да се държи все едно, че нищо не беше станало… като че ли беше нещо съвсем обичайно да се целуват и докосват така и след това да вечерят заедно в този късен час.
Рейчъл седна върху мекия, топъл пясък и изяде вкусната пъстърва, която Танцуващия ураган беше изпекъл, преструвайки се, че е напълно естествено да целува този мъж и след това да се храни с него. Тя разговаряше с индианеца като с човек, когото познава от дълги години. Много скоро й стана ясно — макар и да принадлежаха на два различни свята, — че това не беше един безмозъчен дивак. Танцуващия ураган беше умен и хитър. Независимо че мислите и постъпките му по отношение на нея бяха внимателни, той беше силен мъж със силни убеждения.
Първоначално те говореха за безсмислени неща. Смееха се и обсъждаха случки от детските си години. Въпреки че начинът на живот на Танцуващия ураган й беше съвсем чужд, имаше нещо в нрава на индианците, което я запленяваше и я караше почти да съжалява, че не се е родила в племето на мохоките. След известно време разговорът стана по-сериозен.
— Кажи ми защо твоят народ се включи в битката между англичани и французи? — попита Рейчъл.
Тя никога не се беше интересувала от политика досега, но този проблем изглеждаше важен.
Танцуващия ураган се замисли, преди да й отговори. Рейчъл беше забелязала, че той често правеше така.
— Знаеш, че англичаните и французите се бият за територии… земи, които не принадлежат нито на Англия, нито на Франция, нито дори и на нашите ирокезки братя ганиенгеките — той хвърли костите на оглозганата риба в огъня. — Повечето мохокски племена застанаха на страната на англичаните. Вие сте с твърдото намерение да останете на тези земи, независимо дали това ни харесва или не. Твоят народ прекосява океана с големи канута и се заселва на юг и на изток от нас. С всеки изминат сезон вашето присъствие се усеща все по-силно — той направи кратка пауза. — Аз казвам, воини от други селища на племето мохоки казват — трябва да се научим да живеем заедно с англичаните или ще изчезнем завинаги от лицето на земята.
Рейчъл ровеше с пръстите на краката си в пясъка, доволна, че се освободи от кожените мокасини, както беше направил и Танцуващия ураган.
— Защо тогава вашето селище се е съюзило с Рувил? Защо станахте приятели с французите, когато останалите мохокски селища са съюзници на англичаните?
Мрачния поглед на Танцуващия ураган срещна нейните очи и тя беше вкаменена от свирепата нотка в неговия глас.
— Сърцето на моят брат, Счупения рог, е изпълнено с омраза към англичаните. Преди три лета те дойдоха в нашето селище, докато бяхме на лов, и избиха нашите семейства. Счупения рог загуби двете си жени и тримата си синове в този ден.
Рейчъл изпита чувство на съжаление към Счупения рог.
— И според него англичаните трябва да умрат. Значи това е въпрос на лично отмъщение.
Танцуващия ураган се протегна, за да хване ръката на Рейчъл. Той бавно проследи с пръст линиите на нейната длан.
— Не е толкова просто. Англичаните нападнаха селището в отговор на нашите набези. Една седмица преди това да се случи, Счупения рог беше нападнал английски форт. Той го изгори и изравни със земята заедно с жените, децата и старите хора вътре в него — Танцуващия ураган затвори очите си от болката, която изплувалите спомени предизвикаха в неговото сърце. — Все още чувам техните писъци.
Тя застина.
— Ти не участва ли в това нападение? — запита тя, страхувайки се от неговия отговор.
Той поклати отрицателно глава.
— Не. Счупения рог знаеше, че не бих му позволил да направи такова нещо. Бях на посещение в мисията Свети Реджис, за да излекувам един умиращ свещеник. Отец Дрейк се отнасяше добре с мен, когато учех в мисията. Бях му задължен. Докато се върна в селището, Счупения рог и другите мъже вече бяха тръгнали за форта. Когато отидох там, вече беше станало прекалено късно.
Рейчъл неволно беше започнала да гали неговата широка бронзова длан и усети топлината на неговото докосване.
— Вината не е твоя. Ти не си отговорен за злините, които Счупения рог е причинил.
— Разумът ми казва, че е така, жено моя, но сърцето ми — той докосна гърдите си, — сърцето ми чувства вина. Не трябваше да заминавам за мисията на посещение при отец Дрейк. Трябваше да остана в моето селище. Знаех на какво е способен моят брат — той погледна към озареното от звездите небе. — Трябваше да съм там, за да го спра.