Танцуващия ураган прибра дългия черен кичур коса в пояса си и след това бутна кануто във водата. Като върна ножа си в калъфа, хвърли последен поглед през рамо към кануто и след това се отправи с бърз ход в посоката, в която беше избягала Рейчъл.
Рейчъл седеше върху един дънер, полузарит в пясъка и гледаше към езерото, което, както разбра чак сега, ги, заобикаляше от всички страни. Танцуващия ураган е знаел, че тя ще се опита да избяга! За това я бе довел тук. Тя вдигна един счупен клон, който беше доплавал до брега, и го запрати яростно във водата. Тя беше хваната като в капан на острова, заобиколен с вода, точно по същия начин, по който беше впримчена в селището, заобиколена от стотици мили пущинак.
Някакъв странен звук я накара да скочи от дънера. Някой приближаваше. Дали това не беше Счупения рог? Колкото и да й се искаше да избяга от Танцуващия ураган, сега се молеше това да е той, а не брат му. Счупения рог беше зъл и опасен и Рейчъл не изпитваше никакво желание да го срещне посред нощ на този пуст остров.
Взирайки се в тъмното, Рейчъл измъкна ножа си от калъфката. Първият й порив беше да извика в тъмнината, но не го направи. Никога не привличай вниманието върху себе си, й беше казал Танцуващия ураган предишния ден. Виж и разпознай врага си, преди той да те е видял.
Така че Рейчъл зачака, без да помръдне. Сърцето й щеше да се пръсне, но тя дишаше спокойно и слушаше и наблюдаваше брега. Стъпките се приближаваха и след това внезапно спряха. Струваше й се, че различава някаква фигура в тъмното, но не беше сигурна. Тя присви очи, стисна ножа в ръката си и тялото й се изопна в напрегнато очакване.
— Юх Кехела, кикилиуте — от тъмното се чу един глас.
Рейчъл моментално се отпусна, но напрежението й все още не бе спаднало напълно. Това беше Танцуващия ураган. Тя свали ножа си.
— Защо не ми каза, че това е остров? — тя беше поразена от твърдостта на собствения си глас.
— Преди седмица ти ми даде думата си, съпруго моя, че няма да се опиташ да избягаш — той се приближи до нея. — Разочарован съм.
Тя рязко вдигна ножа.
— Ако направиш само още една крачка, ще ти прережа гърлото.
Той се изсмя.
— Храбра и едновременно пламенна!
— Говоря напълно сериозно.
Той спря на една крачка от нея. Вече можеше да го вижда. Танцуващия ураган носеше кърпата около бедрата си и кожения си елек, а мократа му коса се спускаше до мускулестите му рамене. На лицето си имаше няколко резки, от които се стичаха капчици кръв. Той беше най-ужасяващо хубавият мъж, когото беше срещала през целия си живот.
— Няма защо да се страхуваш от мен, Рейчъл. Защо се опитваш да избягаш?
— Той ни проследи. Той ни е наблюдавал… — тя го гледаше с очи, пълни с обвинение. — Ти си знаел, че той е там.
— Не знаех. Трябваше да разбера, но чувствата притъпиха моите сетива. Поднасям ти извиненията си за това, че позволих на брат ми да ни издебне. Съжалявам, Рейчъл, съпруго моя.
Чувствата притъпиха сетивата ми. От всеки друг мъж тези думи щяха да прозвучат кухо и фалшиво. Но в устата на Танцуващия ураган те звъннаха истински. Те и двамата бяха потънали в чувствата. Тя свали ножа.
— Престани да ме наричаш своя съпруга! Мразя да ме наричаш така и ти го знаеш!
— Но ти наистина си моя съпруга и е крайно време да приемеш и да се примириш с това, което ти е дал Уишемото!
— Уишемото? Не познавам никакъв Уишемото!
— На вашия език той се нарича Бог.
— Бог? А ти какво знаеш за Бога? — каза тя.
— Знам, че той те спаси чрез моите ръце от горящата смърт. Знам, че ти даде още един шанс да живееш и ти трябва да се възползваш от този шанс. Никой няма да дойде да те спаси, Рейчъл. Трябва да разбереш това. Трябва също така да знаеш, че няма да те пусна да си отидеш, дори и някой да дойде да те вземе. Сега ти си моя съпруга и аз ще се бия до смърт, за да те запазя до себе си.
При тези истински и категорични думи очите на Рейчъл се изпълниха със сълзи.
— Да приема? Как мога някога да се примиря с това, че съм пленница?
— Ти няма да си пленница, ако бъдеш моя съпруга.
— Но ти каза, че вече съм твоя съпруга.
Черните му очи пронизваха нейните и не й позволяваха да отмести погледа си.