— Не, не си. Ти само се преструваш, че си моя съпруга — той направи още една крачка напред и кръстоса ръцете си на гърдите. — За толкова глупав ли ме мислиш, та да не мога да видя през теб? Ти наистина правиш това, което поискам от теб, но не ми предлагаш нищо от себе си. Зная, че очакваш мъжа, който те изостави — страхливеца, който никога няма да се върне. Стани наистина моя съпруга и ще бъдеш свободна като птицата, която лети, свободна като всяка индианка.
— Да бъда наистина твоя съпруга? Какво искаш да кажеш? Искаш да ти позволя…
— Не! — изкрещя той, изгубил търпение. — Вслушай се в думите ми. Не ги изопачавай според собствените си представи. Аз ти казах, че няма никога да те принудя насила да ми се отдадеш. Искам да дойдеш сама в прегръдката ми. Искам ти да пожелаеш да те отведа в постелята си и да ти дам любовта, която заслужаваш. Но засега ще съм доволен, ако видя, че поне се опитваш да бъдеш добра съпруга. Искам да видя малко благодарност.
— Благодарност? За какво? — изрече ядно тя. — Какво получавам от тази женитба аз, освен живота си, който нищо не струва в момента?
Когато той заговори отново, ядът беше напълно изчезнал от гласа му.
— Какво искаш?
— Искам да ме отведеш у дома, във Филаделфия.
Той поклати глава.
— Знаеш, че не мога да направя това. Нещо друго?
Тя отмести погледа си и се вторачи във водата. Какво искаше всъщност? Не можеше да измисли нищо друго, което да поиска. Тогава внезапно се сети за Дори. Дори не беше отведена от французите заедно с другите пленнички. Твърде дебела и стара е тя, беше казал Рувил. Рейчъл се обърна отново към Танцуващия ураган.
— Искам да освободиш Дори.
— Дори? — той се намръщи. — Коя е тази Дори?
— Жената, на която нося храна и вода всеки ден. Тя ми е приятелка.
Той поклати отново глава.
— Не мога да я освободя. Тя принадлежи на Хубава жена.
— Тогава я купи — тя го погледна. — Тя ще умре, като седи по цял ден на слънце.
— Не мога да я върна обратно в родните й краища, където и да се намират те.
Рейчъл достатъчно познаваше вече нравите на мохоките, за да не разбере това.
— Зная — каза тя, като продължи по-бързо от преди. — Но би могъл да я купиш като наша слугиня, нали?
Той попипа замислено колана си.
— Цената ще бъде висока.
— Моля те, Урагане.
Той се усмихна. Харесваше как звучи гласът й, когато го наричаше по име. Урагане. Тя произнесе думата, като че ли беше гальовна дума.
— А в замяна?
Тя посрещна предизвикателния му поглед.
— В замяна ще се опитам да се примиря с обстоятелствата.
Поне за момента, помисли си тя. Той премисли предложението й за момент и след това кимна.
— Ако е във възможностите ми, ще ти купя тази Дори, съпруго моя.
Тя се усмихна.
— Благодаря ти.
Той обгърна раменете й с ръка.
— Хайде, ела, почти се зазорява. Хайде да си легнем и да поспим. Прекарахме една много дълга нощ.
Рейчъл извади одеялото от раницата и го разгъна. Той хвана другия му край и й помогна да го постелят на земята.
— Какво стана със Счупения рог? — попита тя, като се излегна.
Танцуващия ураган постави оръжията си на ръба на одеялото и легна до нея.
— Отиде си вкъщи.
Рейчъл се облегна на лакътя си и впери поглед в лицето му.
— Отиде си?
Той се пресегна към нея и я постави да легне с глава върху рамото му.
— Справих се с брат ми. Сега спи, моя съпруго, а сутринта ще наловим риба и ще я отнесем у дома.
Рейчъл се отпусна в неговите ръце и Танцуващия ураган си отдъхна с облекчение. За момента всичко изглеждаше наред и в света наоколо имаше хармония. Той посегна с ръка и докосна кичура коса на брат си, който висеше от колана му и се усмихна.
— Виконт Мороувър би искал да ви види, сър.
Погледът на Гифърд се премести от поставените в рамки хербарии на стената към прислужницата, която стоеше на вратата на салона.
— Кой иска да ме види?
Тя сведе поглед.
— Лорд Мороувър, сър. Братът на лейди Рейчъл.
Гифърд първоначално реши да го отпрати под предлог, че още не се чувства достатъчно добре, за да приема посетители. След това обаче взе друго решение. Той се погледна във венецианското огледало, което висеше на стената, и заглади косата си. Може би беше по-добре да приеме Томас, докато все още изглеждаше толкова блед.
Гифърд погледна отново към девойката, която още чакаше на вратата.
— Недей да стоиш там като истукана, Анна. Покани го да влезе!
Тя се поклони бързо и изчезна по коридора.
С въздишка Гифърд отиде до черешовия шкаф под прозореца и извади една бутилка бърбън. Сипа си една солидна доза и повдигна чашата към устните си. Притвори очи. Веднъж само да се справи с този проблем и можеше да забрави за Рейчъл, да забрави за индианците, за тези ужасни седмици и да продължи живота си.