Рейчъл избърса чело с опакото на бледорозовия си ръкав или по-точно с онова, което беше останало от него. През двете седмици, изминали от пленяването й, тя вървеше по дванадесет — шестнадесет часа на ден. Кожените й пантофи бяха вече разпокъсани, а краката й — покрити с мазоли. Лицето й беше изгоряло от слънцето въпреки шапката й. Красивата й утринна рокля се беше превърнала в съдрана мръсна дрипа.
На третия ден от пътуването тя настоя Счупения рог да й даде за малко ловния си нож, за да отреже подгъва на роклята си и да върви по-лесно. Той упорстваше, като мислеше, че тя ще се самоубие. Но Рейчъл само са засмя и отряза красивата някога тъкан, оголвайки прасците си. Не беше извървяла стотици мили през гъмжащата от комари гора, за да се самоубие. В никакъв случай. В онзи момент там, в каретата, когато реши да не бяга, тя направи избора да живее, без значение какво щеше да й струва това.
Рейчъл се обърна уморено и хвърли поглед през рамо. Гифърд отново изоставаше. Ако не вървеше в крак, това със сигурност означаваше наказание. Тя преглътна буцата, която се надигаше в гърлото й. Красивият външен вид на Гифърд беше изчезнал само за един ден. С мръсна коса, с разцепена на две места долна устна, с виолетово-зелена от раните буза, и с лице, покрито с червени петна от ухапвания на комари, той приличаше на някой хлапак от задните улици на Лондон, а не на виконт от известна филаделфийска фамилия.
— Гифърд — прошепна Рейчъл раздразнено. Бяха изминали часове, откакто бяха спрели да пият вода от един кален извор. — Гифърд — махна му с ръка зад гърба си. — Гифърд, хайде!
— Не мога — простена той, а главата му се клатеше наляво-надясно. — Не мога да мина дори и една миля.
Рейчъл хвърли поглед към дивака, който вървеше на няколко метра пред нея. Бяха наредили на Нарисувано лице да я пази, но той се беше заприказвал с индианеца с килнатата шапка. Тя намали крачка, за да я настигне Гифърд и го прихвана през кръста.
— Почти се стъмни. Със сигурност ще спрем скоро. Знам, че е така! — опитваше се гласът й да прозвучи весело.
— И после какво? — попита той с глас, който издаваше, че се намира на ръба на истерията. — Трябваше да им позволиш да ми прережат гърлото и да се беше свършило всичко това.
— Не говори така! — каза му тя и го стисна. — Трябва да продължиш Гифърд, трябва да избягаме от тия зверове. Все някой ще разбере, не ни няма и ще дойдат да ни търсят. Брат ми! Томас със сигурност ще дойде да ни потърси!
Гифърд постави наранената си буза на рамото й.
— Толкова съм уморен, Рейчъл, много по-лесно би било просто да легна на земята.
Колената му се подгънаха. Рейчъл го подхвана за колана на панталоните и го издърпа нагоре. Странно, преди две седмици тя никога не би направила толкова интимно нещо. Но тези две седмици й се струваха два века.
През първите дни на пътуването тя бързо научи, че разглезените нямат шанс да оцелеят. Само за един ден тя се научи да яде полусурови диви зайци с ръце, да се облекчава на самия път, така както мъжете го правеха и да спи на земята — само с парче мъх за възглавница.
— Трябва да вървиш — настоя Рейчъл ядосано и разтърси Гифърд. — Не мога да те нося, Гифърд! Ако легнеш на земята, ще те убият.
— Няма за какво да живея — промърмори той.
— Трябва да живееш, заради мене — спонтанно изрече тя.
Той повдигна глава, за да я погледне.
— Заради тебе? Ти каза, че няма да се омъжиш за мен. Без тебе няма защо да се връщам във Филаделфия. Без тебе аз съм загубен.
Рейчъл изтри челото си със свободната си ръка. Ако имаше нещо, което бе научила при това изпитание, то бе, че със сигурност не искаше Гифърд за съпруг. Той трябваше да се грижи за нуждите й! Той трябваше да я защитава от диваците! Вместо това, още от самото начало всичко беше обратното.
Не, ако оцелееха с Гифърд от този кошмар, тя нямаше да се ожени за него. Приближаването толкова близо до смъртта я беше накарало да разбере колко важен е животът. Някъде в света съществува мъж, който щеше да я обича: Когато избяга — а тя щеше да избяга, — възнамеряваше да намери този мъж. Като имаше предвид положението, в което се намираха с Гифърд, тя не считаше лъжата за голям грях. Ако няколко лъжи щяха да го накарат да остане жив, те си струваха покаянието, нали така?
Рейчъл погали изхапаното от комари чело на Гифърд с върха на мръсните си пръсти. Това, което чувстваше към него не беше любов, а състрадание. Гифърд беше слаб — тя ясно го разбираше сега. Той се нуждаеше от нея, за да продължи да живее.
— О, Гифърд, не се тревожи за това, което казах. Сега трябва да се тревожиш как да останеш жив. Трябва да пиеш и да ядеш…
— Не мога да ям сурово месо! Поопърлени катерички, пълни с кръв — опита се да плюе, но устата му беше толкова суха, че нямаше слюнка.