Счупения рог се поколеба, но след това им обърна гръб и им направи път да минат, като освободи пътеката, която извеждаше извън селището.
Танцуващия ураган хвана ръката на Рейчъл в своята и тръгнаха заедно към гората.
Вървяха почти една миля мълчешком, когато Рейчъл се обади за първи път. Вървяха един зад друг, а Танцуващия ураган предпазливо се оглеждаше на всички страни, за да се увери, че никой не приближаваше от никъде. Придвижваха се бързо, но на Рейчъл не й беше трудно да върви в крачка с него. Последните няколко седмици в селището на мохоките тя беше укрепнала — и физически, и психически.
— Далече ли е мисията?
— Ако побързаме, ще стигнем там след два или три часа, преди да се зазори — той говореше рязко, но гласът му не беше неучтив.
— Радвам се, че ме взе със себе си — тя стъпи върху един изпъкнал корен и се наведе бързо, за да се промуши под ниско падащите клони от бъз.
— Не бързай да се радваш. Все още може да съжаляваш.
— Мисля, че няма да съжалявам. Може би ще имаш нужда от помощта ми.
Той погледна през рамото й.
— Досега никога не съм имал нужда от помощта на някоя жена.
Тя се намръщи, челото й се сбърчи.
— Ти изглежда не обичаш много жените.
— Не съм имал много късмет с жените — той си мислеше за Та-уа-ни. — Загубих първата си съпруга.
— Ти вече си бил женен по-рано? — направи тази забележка, надявайки се, че това ще доведе до допълнително обяснение.
— Да.
Тя искаше да попита как е умряла жена му, но по тона на гласа му разбра, че моментът не е подходящ да задава въпроси на тази тема. Вместо това попита:
— Защо тогава се ожени за мен?
— Съдба. Ти дойде от пламъците и попадна в моите ръце.
— Значи аз съм била в едно от твоите видения? — Танцуващия ураган беше споменавал няколко пъти, че понякога вижда бъдещето в сън наяве.
В Лондон тя беше чувала за мъже и жени с такива способности, но никога не беше вярвала в такива неща. За нея врачките бяха свързани със селските панаири и разказите пред малки впечатлителни деца. Той задържа един клон, за да може тя да мине.
— Да, видях те.
— Не вярвам на такива глупости — тя мина пред него и не можа да устои на желанието да протегне ръка и да го докосне по гърдите, когато минаваше покрай него.
— Няма значение дали вярваш или не.
— Наистина ли?
Той поклати глава.
— Това, в какво вярваш или не вярваш, не променя света, Рейчъл. Животът продължава да тече както винаги. Не е нужно да вярваш, за да си част от живота.
Пътеката на северозапад се разширяваше и тя започна да върви редом с него. Като правеше широки крачки тя успяваше да не изостава.
— Какво виждаш в бъдещето? — тя се поколеба. — В нашето бъдеще?
Той се сети за смеха, който беше чул през нощта, в която беше спасил Рейчъл от пламъците на злото на Счупения рог. Това предсказание за добри времена ли беше или само желание? Не можеше да отговори.
— Не мога да командвам виденията. Те се появяват и изчезват по необходимост.
— Но ти каза, че виждаш бъдеще в нас двамата.
Той сви рамене.
— Колко дълго продължава бъдещето? Един човешки живот? Година? Месец? Един миг? Не мога да кажа съпруго моя.
Тя спря, като клатеше глава.
— Не те разбирам, когато говориш така.
Той хвана един гъст кичур от тъмната й коса и го отметна назад. В този сумрак тя изглеждаше толкова хубава! Той притисна устните си до нейните и тя отвърна на целувката му, както той се беше надявал. Танцуващия ураган се изкушаваше да я вземе в ръцете си още тук в гората. Можеше да я положи върху легло от мъх и да прави любов с нея, както си беше представял.
Но той имаше важна задача пред себе си.
— Хайде, съпруго моя — прошепна той до медените й устни. — Трябва да бързаме. Брат ми скоро ще се появи зад нас.
С нежелание я освободи от прегръдката си, като и направи знак да побърза.
Рейчъл се усмихна в смътната светлина на изгрева.
— Идвам, съпруже мой. Идвам.
Глава дванадесета
Рейчъл и Танцуващия ураган потънаха в мълчание, докато продължаваха да се придвижват на северозапад към мисията Свети Реджис. Но те се чувстваха удобно в това мълчание, което им даваше време и на двамата да размислят за това, което бяха решили да направят.
Мислите в главата на Рейчъл се разбушуваха, когато се опита да обмисли казаното от Танцуващия ураган — първата му съпруга, съдбата, която ги срещна, мисията, Счупения рог. В главата й беше бъркотия. Нищо не разбираше и въпреки това, сред безредицата от мисли и емоции, връх взе едно силно и завладяващо чувство за спокойствие и самообладание. По някакъв начин, за първи път в живота си, Рейчъл беше намерила кауза по-важна от нея самата. През целия й живот не й се беше налагало да мисли за нищо друго, освен за собственото си щастие или нещастие. Не беше станала нарочно егоцентрична или себична — просто никога не се беше сблъсквала с друг начин на мислене. Беше живяла в стъклена рамка — точно като някоя от горките пеперуди на Гифърд.