Той погали страната й с опакото на ръката си, а тъмните му очи търсеха нейните.
— Наистина ли не се страхуваш, Рейчъл, съпруго моя?
Рейчъл харесваше това усещане между тях. Не само физическия отклик, но чувството за сливане между тях — това, че бяха станали едно цяло в името на една и същ цел. Това я вълнуваше.
— Отминаха — прошепна тя. — Да вървим.
Той хвана ръката й и я вдигна на крака.
— Върви приведена и се движи в сянката на дърветата. Не трябва да ни видят, преди да влезем вътре в самата мисия.
Тя застана до него.
— Защо?
— Защото вътре в мисията може да има французи и да ни издадат. Трябва да стигна до отец Дрейк, без никой да разбере, че сме дошли.
Рейчъл вървеше до Танцуващия ураган и се опитваше да се съсредоточи върху всяка стъпка, която правеше. Възхищаваше се на способността му да се движи през тъмната гора в пълно мълчание, а сега, когато разбра необходимостта от тази способност, тя искаше да му подражава. Докато вървеше, все повече се ориентираше наоколо. Всяка своя стъпка чувстваше с подметките на краката си — кожените й мокасини я предпазваха, но не ограничаваха възможността й да усеща земята под себе си.
Един час по-късно пред тях се очерта силуетът на мисията. Танцуващия ураган спря и посочи високата дървена стена. Мисията много приличаше на запустяло укрепление, издигнато сред сечище в гората. Високите му стени бяха изградени от пънове и се охраняваха от дървени палисади, а вратите му бяха плътно затворени пред всеки неканен гост.
— Прилича на форт.
— Някога отец Дрейк така го е замислил. Мисията е била построена, за да държи настрана диваците.
— Но нали каза, че отец Дрейк винаги добре посреща хората от Седемте народа.
Той се усмихна в тъмното, а в гласа му имаше нотка на забавление.
— Само поканени диваци могат да проникнат отвъд палисадите. Тези, които искат да влязат и да учат, да се вслушат в словото господне, са добре дошли. Тези, които искат да крадат и да убиват, не са желани.
— Стените изглеждат толкова високи. Как ще влезем ние?
— Няма да влизаме ние.
Лунната светлина падаше върху просеката в широк лъч, който осветяваше красивото лице на Танцуващия ураган.
— Какво искаш да кажеш? — предизвикателно го попита тя.
— Искам да кажа, съпруго моя, че ти ще стоиш тук. Когато всичко е наред, аз ще се върна за теб и ще те въведа през вратата.
Тя поклати глава.
— Не, не съм съгласна. Няма да стоя тук в тъмното и да чакам Рувил или Счупения рог да ме намерят.
— Нямаше да искам да те оставя тук, ако не бях сигурен, че си в безопасност. Ще минат още няколко часа, преди брат ми да нападне. Познавам го много добре. Той е като мързеливата кафява мечка. Той не може да си промени навиците, дори когато е изправен пред битка. В този момент неговите хора пият френско уиски, събират си бойните бухалки и мажат лицата си с боя от кръв.
Рейчъл отпусна ръцете си.
— Стигнах до тук и ще продължа с теб.
Черните като въглен очи на Танцуващия ураган се свиха от раздразнение.
— Трябваше да те оставя в къщи, където е мястото на жената.
— Но не ме остави — тя се опита да прикрие победоносната си усмивка. — И идвам с теб.
— През стената?
Той се опитваше да я уплаши. Тя погледна към дървения форт и внушителните му дървени колове, които стърчаха по върховете и които трябваше да промушат всеки, който се опита да изкачи стената. Няма да можеш да минеш оттам!
— Мога да го направя, Урагане. Само не ме оставяй тук.
Той въздъхна с негодувание и извади едно въже от раницата на гърба й. На края на въжето беше закачено парче дърво, като кука.
— Щом се прехвърля, трябва веднага да дойдеш, Рейчъл.
Тя кимна. Той вече се беше запътил към дървената стена. Когато той приближи стената, те се молеше и искаше господ да й помогне да намери сили и да я подкрепи в нейния опит да се изкачи по стената. Танцуващия ураган хвърли куката високо във въздуха. При първия му опит тя се захвана и се закрепи здраво. Той погледна през рамото си.
— Можеш да ме почакаш.
— Ще се видим от другата страна — тя се опита да прозвучи уверено, въпреки че всичко вътре в нея се беше свило от страх.
Рейчъл гледаше как Танцуващия ураган се катереше по въжето, а движенията му бяха ловки и бързи. Той стигна до върха за няколко мига и се прехвърли внимателно над дървените колове. В следващия миг се появи отново и й махна. Очевидно никой не го беше видял.
Поемайки дълбоко дъх, Рейчъл сграбчи въжето и започна да се катери. Когато беше на метър от земята, тя вече съжаляваше, че не е останала в гората, както искаше Ураган.