— Урагане. Урагане, съжалявам — по страните й започнаха да се стичат сълзи, когато тя понечи да го прегърне. — Защо го направи, след като си знаел, че ще те прокудят?
— Защото трябваше да го направя — той прошепна непоколебимо, поглади косата й и целуна страната й.
Тя поклати глава.
— Тогава защо трябва да се връщаш в селището? Не те разбирам. Ние трябва да бягаме. Да отидем някъде далече оттук. Далече от тези злини.
— Да избягаме? Но къде да избягаме? Това е моят дом. Аз съм мохок. Моите праотци са живели на това езеро от началото на времето. Аз нямам друг дом.
— А другите от твоето племе? — тя трескаво търсеше някакво решение. — Можеш да отидеш просто в друго селище.
— Не мога — той говореше спокойно, като че ли ставаше дума за някой друг, а не за него самия. — Слухът за наказанието с прокуждане бързо се разнася. Никъде няма да ме приемат сред моя народ. Да бъдеш прокуден означава да си мъртъв и, едновременно с това, да не си мъртъв. Това наказание е по-страшно от смъртта.
— Можеш да се върнеш с мен във Филаделфия.
— И после какво, съпруго моя — да живея с теб и с твоя Гифърд? Може би мога да стана негов слуга така ли?
— Не. Разбира се, че не. Нямам предвид това. Можем да измислим нещо. Може би… може би можеш да работиш при брат ми, Томас, на някой от неговите кораби.
Той я целуна по челото, видимо развеселен.
— Аз не съм един от белите хора. Не бих могъл да оцелея сред тях.
Истинността на неговите думи я жегна. Той наистина нямаше къде да отиде.
— Значи ще се изправиш пред Съвета?
— На всеки човек се полага справедлив процес. Ще изложа пред съвета мотивите си. Ще се опитам да ги накарам да разберат за последен път какво върши Счупения рог — не само на англичаните, но и на нас като селище, като народ от мъже.
— Ще се вслушат ли в думите ти?
Танцуващия ураган прокара пръстите си през тъмната коса на Рейчъл.
— Не зная — отговори откровено той. — Досега не са се вслушвали, но може би този път ще го направят. Не мога да повярвам, че баща ми някога ще одобри убийството на невинни деца.
Рейчъл се повдигна на пръсти и целуна Танцуващия ураган в устата, както една жена би целунала съпруга си.
— А това какво беше? — той обхвана с ръцете си кръста й изненадан от нейния жест.
— Не зная — тя го гледаше в черните като въглен очи и си задаваше въпроса, как е възможно да се влюби в един дивак. Кога се беше случило това? Едва преди един миг?
Или по някое време през изминалите седмици? Или може би през нощта, когато Счупения рог я доведе в селището и тя за първи път видя Танцуващия ураган сред мохоките?
— Целунах те, защото си добър човек… съпруже мой.
Устата му се отпусна в горчиво-сладка усмивка, когато притисна устните си до нейните. Този път целувката беше дълбока и изпълнена с нетърпение.
— Позволи ми да те любя — Танцуващия ураган прошепна с приглушен глас, който беше изпълнен с желание към нея. — Искам да те взема в ръцете си тук, под чинарите, и да правя любов с теб, както един мъж със съпругата си.
Думите й се изплъзнаха от върха на езика й, преди да има време да помисли.
— Добре — промърмори тя безразсъдно. — Да, люби ме, Урагане.
Рейчъл знаеше, че не трябва да се отдава на този дивак, който я нарича своя съпруга. Без девствеността си тя никога не можеше да се върне обратно във Филаделфия и да продължи живота си оттам, откъдето го беше прекъснала. Въпреки че девствеността й беше единственият дар, който можеше да даде само на един мъж в живота си — Танцуващия ураган беше мъжът, на когото желаеше да го даде. Нямаше значение какво ще се случи в бъдеще — дали Ураган щеше да умре, дали тя щеше да се прибере у дома във Филаделфия. За нея винаги щяха да останат тези няколко скъпоценни мига и съзнанието, че се е отдала на Ураган по собствено желание и свободната си воля… беше му се отдала от любов към него.
Той я целуваше нежно отново и отново, ръцете му я галеха през тънката кожена дреха, докато тя се удави в потока от усещания. Той й говореше напевно нежни думи, за да я успокои — думи, които Рейчъл не разбираше, но думи, които й действаха.
Всичко се случваше толкова бързо. Звукът на вятъра и шумоленето на дърветата заглъхнаха надалеч и на тяхно място се чуваше гласът на Ураган и нейното запъхтяно дишане. Рейчъл не виждаше нищо друго, освен Ураган, не чуваше нищо, освен неговия дрезгав глас, не усещаше нищо, освен сладкия вкус на устните му върху нейните.