— Трябва да ядеш, за да поддържаш силите си. И трябва да вървиш. Трябва да правиш това, което ни казват Счупения рог и неговите хора. Просто трябва да издържим, докато ни спасят.
Главата на Гифърд клюмна отново. Слънцето беше залязло и тъмнина обви гората.
— Вече е съвсем тъмно — оплака се той, — а те продължават да вървят.
Рейчъл се сепна, когато някой изкомандва с ръмжене. Беше Нарисувано лице.
— Какс а-а, никакви разговори! — той размаха копието, което носеше, и й показа пътя напред.
Тя пусна Гифърд, като го прегърна за кратко. Забърза напред, докато застигна Нарисувано лице и започна да върви точно зад него, като междувременно внимателно разглеждаше потъващата в мрак гора. Преди повече от седмица беше изоставила надеждата, че тя и Гифърд можеха просто да избягат. Счупения рог и неговите спътници не им даваха никакъв шанс, като ги държаха под око всяка секунда. Освен това къде можеха да избягат? На втория ден след като я плениха, индианците заобиколиха една грубо скована дървена колиба, в която тя предположи, че живеят фермери, но оттогава не беше виждала друга следа от цивилизацията. Щом Рейчъл разбра, че не беше възможно да избяга, тя се вкопчи в мисълта, че някой ще дойде да ги потърси. Брат й Томас със сигурност щеше да научи, че тя и Гифърд не са пристигнали при леля му. И след като открие каретата и тялото на преподобния отец със стрелите, стърчащи от гърдите му, щеше да заподозре, че тя и Гифърд са пленени. Томас вече я търсеше — тя беше уверена в това.
Нощта се спусна над гората с мастиленото одеяло на тъмнината. Луната се показа над върхарите, хвърляйки бледа светлина по лицата на мохоките, които сякаш бяха издялани от камък. Все още продължаваха да вървят, а в стъпките им се усещаше нетърпение. Когато Рейчъл попита Нарисувано лице кога ще спрат да пренощуват, той само изсумтя заплашително. Тя изгуби всякаква ориентация за времето и пристъпваше тежко напред, като от време на време отправяше по някоя насърчителна дума към Гифърд.
Рейчъл беше благодарна за малкото разнообразие, което предлагаше тъмната гора. Вместо да я изплашат, тайнствените звуци изостриха вниманието й. Опитваше се да си представи какво животно издаваше всеки звук и какво означаваше той. Беше очарована от миещите се мечки и опосумите, които прибягваха току пред краката й, и отелените, които изкачаха от храстите, подплашени от хората.
Крякане на пуйка внезапно сепна Рейчъл. Пуйка? Не беше чувала пуйка досега. Пуйките не бяха нощни животни. Птицата изкряка още веднъж и, за нейно учудване, един от мохоките в групата повтори звука със забележителна прилика.
От тъмнината се появиха няколко индианци. Групата спря. Счупения рог заговори с най-високия от посрещачите. Когато се обърнаха и я погледнаха, тя почувства как лицето й почервенява. Зловещата усмивка на Счупения рог я накара да потръпне и да се зачуди колко ли още време ще трябва да мине, преди да й се наложи да се бори за своята чест. Счупения рог и другият мъж поговориха още няколко минути и после групата продължи напред, а Счупения рог изостана, за да върви до нея.
— Влизаме в селището — и каза той с високо изправена глава. — Настроението ми е добро. Гарваново крило ми предложи две пушки, английско уиски и бизонска кожа от великите западни земи в замяна за теб.
Рейчъл почувства как гърлото й се сви. Сърцето й се разтуптя толкова бързо, че шумът я блъскаше в ушите.
— Не можете да ме продавате — успя да каже тя. — Аз съм човешко същество! Не можете да продавате хора.
— Вие не сте хора — каза той подозрително — Ние сме хора.
Той я погледна. Бяха еднакво високи, така че можеше да гледа Рейчъл право в очите.
— Както ти казах, Гарваново крило ми предложи голямо богатство за тебе — той сви рамене. — Но аз си мислех, че ти ще станеш добра жена на Счупения рог.
Кимна, за да потвърди, че идеята му се нрави.
— Ще те взема в моята къща с бялата ти кожа — хвана кичур от косата й и го разтърка между дебелите си пръсти. — Ти и аз ще направим синове, които да се бият с англичаните.
Тя леко се засмя.
— Няма да стана твоя жена! Аз не принадлежа на никой мъж — нито червенокож, нито бял.
— Отказваш на Счупения рог, синът на шамана на клана на Мечките! — сграбчи ръката й и я стисна.
Рейчъл се вгледа в белязаното лице на Счупения рог на бледата лунна светлина. Беше го обидила. Нейният инстинкт за самосъхранение й беше подсказал да се примирява, с каквото й да било — за да оцелее, но тя не можеше да се остави в ръцете на този мъж, независимо от последиците.