Счупения рог изруга и се изплю на земята при спомена за онези дни тук в мисията. Грешката за обезобразяването на Счупения рог беше на отец Дрейк. Ако старият човек не го беше изпратил на лов през онази лятна вечер, преди толкова много години, Счупения рог нямаше да срещне този воин от шониите и нямаше да се сблъска с бойната му брадва.
— Щом няма да чакаме свещеника, какво ще правим сега? — попита Два гарвана, като извади Счупения рог от мислите му.
— Връщаме се в селището, където мисля ще намерим един плъх, дълбоко заробен в дупката си.
— Мислиш, че някой е предупредил отчето? — Два гарвана погледна неспокойно. — Искаш да кажеш, че това е бил брат ти?
— Той вече не ми е брат.
Два гарвана се ухили като оголи един почернял зъб.
— Ако той умре, ти ще вземеш бялата жена. Един брат трябва да се ожени за съпругата на покойния си брат. Такъв е обичаят.
Искрата на отмъщението се запали в сърцето на Счупения рог и се разгоря.
— Ти си прав, истински приятелю.
— Значи, се връщаме в селището. А какво ще правим с мисията?
Счупения рог погледна още веднъж към стените на укреплението, което мразеше.
— Подпалете я.
Той се завъртя и се отдалечи важно.
— След това съберете хората! Трябва да побързаме и да се срещнем със Съвета, преди моя някогашен брат да е говорил с тях.
Глава четиринадесета
Кухото думкане на барабаните и тръскането на кокалените дрънкалки стържеха по нервите на Рейчъл. Вече бяха изминали шест часа — заседанието на Върховния съвет се проточваше. Тя надничаше нетърпеливо извън колибата си. Въпреки че беше края на август, от покрива на ритуалната общинска сграда се издигаше струя миризлив пушек.
Дори спусна платнището, което служеше за врата и затвори колибата.
— Продължавай да си показваш носа навън и някой от тях може да ти го отхапе.
— Много време мина вече — Рейчъл прокара разсеяно пръсти през косата си. — Той е там вече няколко часа, а те продължават да бият глупавите си барабани!
— Червенокожите не бързат в нищо. Трябва просто да имаш малко търпение.
— Иска ми се да отида право при тях и да ги попитам какво по дяволите става.
— Само се опитай и ти и твоят мъж ще закъсате ужасно. — Дори хвана ръката на Рейчъл и я отведе от вратата. — Сега престани да ругаеш и седни, а аз ще ти сплета косата. Много е горещо и не е нужно да ти се пречка по лицето.
Тъй като не знаеше какво друго да прави, Рейчъл изпълни молбата на Дори. Седнала с кръстосани крака върху кожената рогозка, тя беше вперила поглед във вратата.
— Защо никой не идва да ми каже какво става?
— Защото на никого не му пука какво мислиш ти — Дори прокара една четка от морско свинче през гъстата тъмна коса на Рейчъл. — Сред тия червенокожи никой не дава пукната пара за теб.
— Но той е мой съпруг! Аз имам правото да зная.
Дори се усмихна в приглушената светлина в колибата.
— Наистина ти е съпруг, но колкото и да се тревожиш, не можеш с нищо да му помогнеш. Нямаш друг избор, освен да седиш и да чакаш, както ти каза той.
Рейчъл въздъхна дълбоко.
— Какво ще прави Ураган, ако съветът не го изслуша, Дори? Какво ще прави, ако го осъдят на изгнание? Целият му живот е в това селище и тези хора. Това ще го убие.
Дори методично сплиташе косата на Рейчъл.
— Спокойно, няма да го погуби! Той не е първият с лош късмет. И ние с теб получихме своя дял, но това не ни погуби. Ако го хвърлят на земята, той ще се изправи, ще се изтупа и ще продължи по същия начин, като мене и като тебе.
Рейчъл поклати глава.
— За един мъж не е същото, като за жената. Ние сме прекарали живота си под контрола на други — други вземат решения вместо нас, решения, към които се нагаждаме. Ураган не познава нищо друго, освен тези хора и този начин на живот.
— Ще се научи и на други неща. Ще трябва, иначе ще се съсухри и ще умре, а аз не виждам този мъжкар да е готов да се предаде. Не е в неговата природа — тя завърза едно парче от кожена връв около края на единичната плитка на Рейчъл. — Освен това, сега вече той има теб, скъпа Рейчъл.
Рейчъл се намръщи.
— Той има мен, така ли? — тя мърмореше по-скоро на себе си, отколкото на Дори.
Откакто се бяха върнали в селището, Рейчъл беше толкова заета с тревогата си от процеса на Танцуващия ураган, че не й беше останало време да мисли за себе си. Но сега, след като беше правила любов с него, означаваше ли това, че е отдала себе си на него до края на живота си? Не можеше да си представи как прекарва остатъка на дните си тук, в това селище, където жените я мразеха, а мъжете я презираха. Освен това и Счупения рог! Можеше ли да живее в постоянен страх от него? Ако тя и Ураган имаха дете, щеше ли и то да е в опасност от омразата на Счупения рог?