Полския славей заговори тихо, като държеше очите си настрани. Два юмрука също избягваше погледа на сина си.
Рейчъл искаше да изкрещи на Два юмрука и да попита защо постъпва така със сина си. Но от уважение към Танцуващия ураган, тя си задържа езика. Вождът продължаваше да бръщолеви нещо на ирокезки, а Рейчъл наблюдаваше тълпата от обитатели на селището. Беше твърде късно Танцуващия ураган да спаси тези хора. Дори ако можеше да остане, Рейчъл разбра, че нямаше да има полза. Те всички изглеждаха толкова убедени, че Счупения рог ги води в правилната посока и, поради това, отдавна не слушаха доводите на Ураган. Тези индианци мразеха белите хора — те мразеха Танцуващия ураган, мразеха и нея.
По-добре да се махнем от това място, помисли си Рейчъл. По-добре да отидем някъде другаде и да започнем наш собствен живот, съпруже мой. Рейчъл си зададе въпроса, дали е готова да последва Ураган навсякъде. Не беше сигурна.
Последните думи на Полския славей проникнаха в мислите на Рейчъл. Независимо че разбираше малко езика на ирокезите, последните му думи бяха очевидни.
— И за това престъпление на измяна срещу твоите братя и за престъпленията, които си извършил в миналото, ти, Танцуващия ураган от клана на Мечките, от племето на мохоките, от общността на Седемте народа си осъден на жива смърт — Полския славей се обърна кът народа, като вдигна и двете си ръце над главата. — Нека.
— Почакай! — заповедта идваше от Счупения рог, който направи крачка напред с високо вдигната ръка. — Почакай Велики и Благородни вожде. Имам едно желание към затворника, преди да бъде осъден.
Приглушени шепоти се надигнаха сред тълпата мъже и жени. Каква ли беше молбата му? Щеше ли да се съгласи умиращият мъж? Странен порив на сила раздвижи хората от селището.
Счупения рог се обърна към брат си. Танцуващия ураган едва погледна към своя противник.
— Настоявам да ми върнеш това, което е мое. Жената — Счупения рог се спря — и това, което виси на колана ти.
Танцуващия ураган посегна към колана си и замислено потта кичура от косата на Счупения рог.
— По-скоро ще прережа гърлото на жена си и ще я оставя да умре, отколкото да ти я дам на тебе…
Отново сред хората се чу шум от неразбираеми гласове.
— А колкото до това — той посочи откраднатия кичур коса, който беше оставил Счупения рог позорно плешив — то е мое и ще го пазя като доказателство за окончателния изход от борбата между доброто и злото.
— Дай ми го! — Счупения рог крещеше, като се спускаше към Танцуващия ураган. — Нямаш право да ми носиш нещастие, като го отнесеш със себе си в света на мъртвите.
Лицето на Счупения рог беше само на няколко сантиметра от лицето на Танцуващия ураган, но въпреки това Тнцуващия ураган не трепна.
— Ти не вярваш в тези глупави древни суеверия, нали, братко мой? Твърде си умен за такива неща. Всички знаем, че това е само една глупава приказка, която се разказва на децата. Как може един човек да бъде прокълнат и обречен на нещастие, само защото друг човек носи опашката му? — Танцуващия ураган прибра черния кичур, който висеше на колана му.
— Накарайте го да ми върне онова, което е мое! — настоя той пред Полския славей. Изведнъж на Рейчъл думите му прозвучаха почти истерично. Той наистина вярваше, че може да бъде прокълнат!
— Достатъчно дребнавости! — извика Полския слабей. — Никой не вярва, че върху него ще падне проклятие, само защото си няма опашка. Сега отстъпи назад, Счупен рог син на Два юмрука, и ме остави да свърша това, което трябва.
Счупения рог се спря нерешително за момент, но накрая отстъпи.
Рейчъл издаде лека въздишка на облекчение, когато старият вожд продължи оттам, където беше стигнал.
— И така — Полския славей обяви, — народе на кремъка, нека очите ви никога повече не виждат, а ушите ви не чуват този човек, който наруши законите на народа.
Зад Рейчъл някой изскимтя… Плачеща жена, без съмнение.
Два юмрука повдигна една дървена купа, която висеше на една връв и я завъртя във вечерния въздух. Той запя монотонно и хрипливо, като че ли изобщо не беше развълнуван от това, че синът му току-що бе осъден на изгнание. От съда се издигнаха големи облаци миризлив, зелен и жълт дим и образуваха завеса между Танцуващия ураган и останалите от селището.
Счупения рог застана отстрани и кръстоса ръце пред гърдите си, а по лицето му плъзна самодоволна усмивка. Димът започна да поглъща Танцуващия ураган, докато накрая вече изобщо не се виждаше.