— Значи довечера. Съгласна съм. За мене е добре, защото искам да се махна далече от Счупения рог, колкото се може по-скоро.
Танцуващия ураган прехвърли чантата с лекарства през главата си и едната ръка.
— Тогава да тръгваме, съпруго моя. Нека да напуснем това селище и горчивината му и да вървим.
Рейчъл взе раницата, но остави Дори да я завърже на гърба и.
— Но къде ще отидем? — Рейчъл попита тихо, а синеокият й поглед проследи Ураган до другия край на колибата.
— Нищо не мога да ти кажа, освен, че ще ни води вятърът.
Първата мисъл у Рейчъл беше, че това твърдение е абсурдно, непрактично и дори рисковано, но нищо не каза. Танцуващия ураган я беше изненадвал толкова много пъти, че тя почти му повярва.
— Ще вземеш ли другите чанти, Дори? — Рейчъл се обърна към своята червенокоса приятелка.
Дори се хилеше.
— Добре е да се отървем от това място. Изобщо не ми харесваха мохоките!
Танцуващия ураган отмести платнището от вратата на колибата си и отстъпи назад, за да могат да излязат Дори и Рейчъл. Когато жените напуснаха колибата, той се обърна назад и хвърли последен поглед върху мястото, което бе наричал свой дом в продължение на много години. Няколко наниза изсушени билки все още висяха от гредите, а сенките им танцуваха по стените. Няколко празни кошници лежаха върху задръстения мръсен под, където Дори ги беше стоварила в бързината, докато приготвяше багажа. Танцуващия ураган притвори очите си за момент и си спомни само доброто, което беше преживял в това селище. Спомни си времето, когато беше дете и дните на своето юношество. Помисли си за онези първи щастливи дни с първата си жена. След това се сети за Рейчъл. Припомни си отново усещането, докато тя спеше в ръцете му, положила глава върху рамото му. Позволи си да вкуси устните й, както ги беше вкусил през нощта на тяхната сватба.
— Урагане… — Рейчъл постави нежно ръката си върху рамото му. — Мисля, че трябва да тръгваме. Тук е малко страшно. Чувам ги как дебнат и ни наблюдават в тъмното.
— Те чакат духът да напусне. Ако не напусне, подпалват колибата — той излезе навън в хладната нощ и спусна платнището, за да затвори колибата. След това взе ръката на Рейчъл и я поведе през смълчания бивак. Дори ги следваше отзад.
Докато тримата вървяха тихо през селището, не се виждаше жива душа. Само кучетата се размърдваха, когато, минаваха.
Във въздуха все още се извиваше тайнственият зеленикав пушек, който леко изкривяваше образите, докато в един момент всичко изглеждаше нереално. Рейчъл настръхна цялата. Като че ли сме мъртви, помисли си тя.
Тя поклати тъжно глава — разбираше омразата на Счупения рог, но не можеше да разбере бездействието на родителите на Танцуващия ураган. Ами приятелите му? Братовчедите му? Как можаха всички да му обърнат гръб по този начин?
В края на селището Рейчъл забеляза Плачеща жена.
— Майка ти — прошепна Рейчъл на Танцуващия ураган. — Говори с нея.
Той поклати глава много леко, когато приближиха до красивата по-възрастна жена.
— Тя не може да ме чуе.
— Не ставай глупав. Тя те чака, Урагане. Кажи й довиждане.
Той стисна ръката на Рейчъл, за да я накара да млъкне.
— Точно както аз не разбирам някои от нещата във вашия живот, така и ти не разбираш моя.
— Тя няма право да разговаря с теб, така ли?
— Да разговаря с духове има право само шаманът, на всички останали е забранено.
Рейчъл погледна към свекърва си, която стоеше под едно дърво. Плачеща жена гледаше в тях, но, за огромно изумление на Рейчъл, очите й не виждаха.
Танцуващия ураган мина покрай майка си с високо и гордо вдигната глава и за първи път Рейчъл откри прилика между двамата. Когато Рейчъл, Танцуващия ураган и Дори минаваха, Плачеща жена заговори с топъл напевен глас.
— Въпреки че моят син е мъртъв за старата си и неугледна майка, той не е мъртъв за нейния народ. Нека отиде при тях и те ще го приемат добре до себе си. Нека да намери нов живот, където ще бъде отново щастлив.
Плачеща жена говореше толкова тихо, че Рейчъл не беше съвсем сигурна, че я е чула. Тримата минаха покрай нея, без да кажат нищо и без да гледат в нейната посока.
Едва когато бяха излезли извън селището и бяха вече в гората, Рейчъл проговори.
— Чу ли какво каза Плачеща жена, Урагане? Какво имаше предвид?
Той премести лъка върху рамото си и погледна нагоре към тъмното небе, което висеше като покривало над върховете на дърветата.
— Каза, че трябва да отидем при нейния народ, при лени ленапи и там ще ни посрещнат добре.
— При нейния народ? Ще те приемат ли там?
— Седемте народа са врагове на лени ленапи и техните братя алгонките. За тях живата смърт е приказка, с която се плашат децата около огъня. Те не вярват в нея и затова нейните сили не им действат.