Рейчъл решително отмести къдриците си зад ушите и пристъпи към гората. Сега, когато беше тъмно, не беше сигурна дори в коя посока е Филаделфия. Сълзите й я заслепиха и тя започна да си пробива път през гъстия шубрак. Нищо ли няма да бъде, както трябва? Защо трябваше да обича Танцуващия ураган? Защо? Нямаше да я боли толкова, ако не го обичаше.
Рейчъл знаеше, че трябва да се обърне и да се върне в бивака. Бързо стана тъмно и не беше безопасно да стои сама в гората, след здрач. Знаеше, че се държи като дете. Но защо трябваше да й крещи така? Защо не можеше да разбере, колко трудно беше всичко това за нея? Защо не я беше взел в ръцете си и да й каже, че я обича толкова много и затова не иска да я пусне?
Рейчъл беше толкова потънала в мислите си, крачейки из гората, че изобщо не чу приближаването на мъжа докато той не излезе от храсталака. Тя прокле собствената си глупост. Не я ли беше научил Ураган, че най-важното нещо, за да оцелееш в гората, е винаги да се оглеждаш и ослушваш? Може да ти струва животът, беше казал той.
— О! — възкликна Рейчъл. Тя застана абсолютно неподвижно, вперила поглед в мъжа, като се опитваше да разбере какви са намеренията му. Може би просто се беше загубил. Тя разгледа облеклото му. Дори в полутъмното успя да различи, че той носи дрипава английска униформа. Кръвта и се смрази. Значи беше дезертьор. Човек извън закона.
Рейчъл направи крачка назад.
— Хей, ти, момиче. Казвам се Рьобен — високият, болезнено слаб непознат се ухили. — Представяш ли си, да попадна на теб тук. Молитвите ни се сбъднаха, какво ще кажеш, Боргар?
Кикотенето зад нея я накара да замръзне на място.
— Сбъдната молитва… — отговори дълбок басов глас.
— Аз… аз трябва да се върна в бивака — успя да каже Рейчъл, като се стараеше страхът й да не прозира в гласа и. — Съпругът ми ме очаква.
— Да не би съпругът ти да е онази червенокоса дебелана, която стъкмява огъня? Странен съпруг, ако питаш мене. Какво мислиш по въпроса, Бо?
— Странен съпруг наистина е тази червенокоса дебелана, — повтори като ехо мъжът зад Рейчъл.
Рейчъл постави ръката си на кръста и бавно я пусна надолу, докато пръстите й докоснаха дръжката на ножа.
Нямаше друг начин. Тя погледна косо от ъгълчетата на очите си, но шубракът беше толкова гъст, че тя разбра — няма да може да стигне далече.
Изведнъж Рьобен се спусна бързо напред. Тя отскочи назад, право в ръцете на този, който се наричаше Боргар Нададе вик, замахвайки с ножа. Почувства съпротивата му и чу силен вик от болка.
Дори в тъмнината на безлунната вечер тя можа да види тъмното петно кръв върху лицето на своя нападател.
— Пусни ме! — тя крещеше, но гласът й беше заглушен, защото едрият мъж беше запушил устата й с мръсната си ръка и я беше вдигнал във въздуха. От него се носеше миризма на барут, кисела пот и кръв.
Рейчъл се съпротивляваше, като риташе с крака и се извиваше в ръцете му. Само да се освободи! Рьобен й отне ножа и междувременно поряза дланта й. Тя започна да хлипа под натиска на силната ръка, която я държеше, тъй като беше лишена от единствената си защита.
— Хубав нож — промърмори Рьобен и килна шапката си назад, за да може да вижда по-добре. — Индиански нож, много е остър.
— Много е остър — повтори Боргар и уви една мръсна кърпа около устата на Рейчъл и я завърза толкова здраво, че тя можеше да диша само през носа.
— Завърза ли я?
Боргар отметна ръцете й зад гърба и завърза китките й с кожен каиш. След това завърза глезените й.
— Готово. Завързах я.
— Тогава недей само да стърчиш там, Боргар — Рьобен тупна спътника си по слепоочието. — Да си обираме крушите оттук. Сега като си имаме и жена с нас, няма да сме толкова самотни в твоята воняща колиба, като дойде зимата. Ти ще ходиш на лов, а аз ще се отдам на по-домашни удоволствия.
— Намерихме си жена — нейният похитител се изхили и повдигна Рейчъл, прехвърляйки я през рамо като парцалена кукла.
Рейчъл висеше с главата надолу през рамото на този грубиян. Стомахът й се преобърна, а умът й се луташе объркано. Мъжът тичаше през гората, стъпките му отекваха по земята, а тя се друсаше на рамото му при всяко негово движение.
О, Господи! Как можах да съм толкова глупава, мислеше си Рейчъл в агония и стискаше зъби. Как можах да позволя да се случи това? Ако не се бях държала толкова глупаво! Как съжалявам, че напуснах бивака…
Но Ураган сигурно ще дойде да ме потърси. Той каза, че няма да ме пусне да си отида, независимо от всичко. Така че дори и да не ме обича, аз съм негова жена. И той ще дойде да ме потърси, мислеше си тя отчаяно.