Танцуващия ураган постигна своето, като оставяше Рейчъл да привикне с един ритъм и веднага след това го променяше. Бързо, бавно, дълбоко и леко, той проникваше в нея с нова и нова вълна от екстаз, спирайки всеки път, когато чуеше промяна в гласа й или почувстваше как мускулите й се свиват на ръба на крайното удоволствие. Най-сетне, когато той самият не успя да продължи страстта си повече, рязко влезе в нея, впи устни в нейните и двамата заедно достигнаха крайното, абсолютно удовлетворение.
Рейчъл се смееше и плачеше едновременно, а Танцуващия ураган потъна в меката покривка от листа на земята, все още прегърнал в скута си своята любима. Тя постави бузата си върху рамото му, като чакаше да дойде на себе си и сърцето й да успокои лудия си ритъм.
— Наистина ли е така? — попита тя, когато най-сетне можеше отново да говори.
— Истина ли е какво, ки-ти-хи? — той я целуна по врата, а пръстите му отметнаха нежните косъмчета, които се бяха лепнали за влажната й кожа.
— Това, което каза: че ме обичаш.
— Питаш ме, дали обичам собствената си жена? Всеки мъж трябва да обича съпругата си.
— Не, наистина ли ме обичаш? — тя се извърна малко назад, за да може да вижда сенките по лицето му. — Щеше ли да ме обичаш, ако не ти бях съпруга? Щеше ли да ме обичаш, ако бях омъжена за друг? — осмели се да попита тя.
Той изглеждаше развеселен.
— Щях ли да те обичам, ако беше съпруга на Гифърд? Много е късно вече, ти си моя жена.
— Просто да предположим, Урагане. Само ми кажи, ако бях нечия друга съпруга… дори на Счупения рог, щеше ли въпреки всичко да ме обичаш?
— Грешно е да желаеш онова, което принадлежи другиму — той замлъкна за момент и след това продължи, — но ако трябва да ти кажа истината, моя Рейчъл, ще трябва да кажа „да“. Щях да те обичам, дори ако беше омъжена за друг. Щях да дойда и да те открадна от колибата на брат ми, да те отведа след дивата природа и да те направя моя. Щях да се изкатеря по каменната стена на къщата на твоя Гифърд и да те грабна през прозореца. Щях да те отведа в неговите градини и да те положа върху легло от розови листенца, където щях да те любя, както никой друг мъж не би могъл — където щях да те направя моя.
Тя се усмихна.
— Би могъл да се оправяш добре в съдилищата с език като твоя. Звучиш толкова искрено, че почти ти вярвам.
— Говоря само истината и винаги ще ти говоря само истината — той я целуна по устните, като че ли да потвърди своята клетва.
Тя хвана една къдрица от гарвановочерната му коса и замислено се заигра с нея.
— Говориш истината и въпреки това не искаш да ми кажеш нищо за жена си.
— Моята жена си ти.
Тя се усмихна хитро.
— Не, говоря за другата ти жена. Първата. Тази, която си имал преди мен.
— Говоря истината, когато ти казвам, че да говорим за нея ще ни донесе лош късмет. Говоря истината и когато ти казвам, че само ти, Рейчъл, обитаваш моето сърце.
Рейчъл премести тежестта си. Тя все още го чувстваше вътре в себе си, но сега мъжествеността му пулсираше и нарастваше вътре в нея. Тя реши да прекрати разговора за покойната му съпруга, поне за момента. Тя го целуна по рамото, врата, ухото и след това прошепна:
— Трябва да се връщаме в бивака. Дори сигурно вече се притеснява.
— Трябва да се връщаме — отговори той. Дъхът му бе горещ и галещ ухото й, — но преди това…
Той я хвана отново толкова бързо, че единственото, което тя можеше да направи, беше да се хване здраво. Обърна я по гръб на земята, покрита с мъх и се надигна върху нея, а членът му остана дълбоко в нея.
Рейчъл се засмя с бавен, чувствен смях. Бяха постигнали примирие. Тя го знаеше. И той го знаеше. Засега Рейчъл нямаше да споменава Филаделфия. Щяха да отидат в делауерското селище на Чесапийк и да се надяват, че ще бъдат приети от хората на Плачеща жена. Рейчъл щеше да бъде съпруга на Танцуващия ураган и да се опита да живее според споразумението. Може би дори скоро щяха да имат дете.
Но темата за Филаделфия щеше да възникне отново. Тя беше сигурна. И той беше сигурен.
Рейчъл изстена, когато Ураган започна да се движи отново върху нея и я поведе още веднъж по пътеката на любовта. Тя се освободи от всички мисли, които изпълваха съзнанието й и се отдаде на усещанията на физическата наслада, които бяха твърде силни, за да им устои. Един ден щеше да се върне във Филаделфия. Един ден щеше да види брат си Томас отново и да му каже сбогом, както трябва. Едва тогава ще може истински да се отдаде на Танцуващия ураган и на любовта, която той й даваше.