Рейчъл погледна към Ураган.
— Мисля си, че Дори би могла да се грижи сама за себе си, Рейчъл — подхвърли той меко. — Хайде, ела да видим нашия нов дом.
Искрата в очите на Танцуващия ураган накара Рейчъл да си помисли, че може би той имаше скрити подбуди, като искаше да я вкара вътре в новия им дом. Сърцето и подскочи и тя усети как се изчервява. Колко изостанала щеше да изглежда в Лондон, че е толкова запленена от съпруга си. Колко необуздана беше да иска да го докосва така, както в момента желаеше.
Ръката на Танцуващия ураган падна леко върху рамото й докато следваха Туубан. Няколко обитатели на селището им помахаха за поздрав. Две млади момичета захихикаха, докато минаваха покрай тях, а очите им бяха върху стройната физика на Танцуващия ураган. Вместо да ревнува, вниманието на момичетата накара Рейчъл да се чувства горда. Можеха да гледат колкото си искат. Тя беше единствената, която сега той водеше в своя вигвам. Тя беше тази, с която довечера той щеше да прави любов в постелята.
Вигвамът, до който ги заведе Туубан, приличаше почти изцяло на жилището на Шаакан и Звездна светлина, с изключение на това, че като място за гости — имаше само няколко кошници и нанизи билки и сушени зеленчуци, които висяха от гредите. Вътре във вигвама беше хладно и миришеше слабо на пресни борови клони. При вратата беше оставена кратуна с вода, както и няколко дървени купи с различни горски плодове, подсладени царевични пити и други вкуснотии.
Туубан висеше пред вратата.
— Ако имате нужда от нещо, моля обърнете се към мен. За мен ще бъде чест да ви помогна по всякакъв начин.
Танцуващия ураган се обърна към Туубан и заговори на алгонк.
— Много си любезен, братовчеде. Няма никога да забравя гостоприемството, което предложи на един човек, който няма къде другаде да отиде.
— Няма къде да отиде? Ти се заблуждаваш. Този дом очаква твоето пристигане от много години. Шаакан, великият лечител, каза, че ти ще дойдеш. Той те видя в съня си и ти наистина дойде, както той беше обещал. Щастлив съм само, че не се наложи да чакам още едно завъртане на сезоните, за да те посрещна най-сетне — Туубан погледна към Рейчъл, която беше седнала, за да си свали мокасините. — Жена ти е много красива, независимо от бялата си кожа. Завиждам ти.
Танцуващия ураган не можа да се стърпи да не хвърли един поглед към нея.
— Тя наистина е много хубава и има характер на полудяла пчела.
Двамата се засмяха сърдечно, като че ли са приятели цял живот и Рейчъл ги погледна, чудейки се какво беше толкова забавно.
Туубан помаха през рамо.
— Почивайте си, приятели, защото довечера ще празнуваме — каза той на английски. — Никой няма да ви пречи, ще се погрижа за това.
За един момент, след като Туубан си беше отишъл и вратата от царевична шума беше спусната, Рейчъл и Танцуващия ураган се гледаха в пълно мълчание.
Рейчъл се усмихна и го прикани да седне до нея, потупвайки рогозката до себе си.
— Толкова е хубаво, че не мога да повярвам, нали, Урагане? Толкова добре ни посрещнаха тук.
Той дойде и седна до нея.
— Изглежда, майка ми е била права. Нейните родители ни посрещнаха с отворени обятия. Само да знаех какво имат предвид, когато казват, че съм част от пророчеството. Не зная какво очакват от мен. Не зная защо не съм виждал във виденията си някакво бъдеще тук.
— Какво ми казваш понякога? Че твърде много мисля и недостатъчно живея? Спри да мислиш, Урагане, и живей, както учиш другите. Дядо ти и баба ти са мъдри хора. Те няма да очакват от тебе нещо, което ти не можеш да им дадеш.
Той хвана една къдрица от косата й и я хвана между пръстите си.
— Мисля си, че бихме могли да живеем добре тук, Рейчъл. Надявам се да бъдеш щастлива, че дойде с мен тук. Нямаше да бъдеш щастлива във Филаделфия с онзи страхливец.
Рейчъл извърна поглед. Не искаше да помрачава радостта им, като спори на тема Гифърд. Нито пък искаше да обсъжда идеята, че тя все още мислеше за дълбоко погрешно от негова страна, че не й дава възможността да се сбогува с брат си.
Тя се обърна отново към него, повдигна ръцете си и ги постави върху широките му рамене. Усмихна се, когато пръстите й стигнаха до краищата на неговия елек и го развърза. Тя притисна устните си до топлата кожа на рамото му, след това до врата му, след това до ухото. Тя проправяше с целувки пътя си към устните му, като се наслаждаваше на неговите блажени въздишки.
— Мисля, че трябва да празнуваме, съпруже.
— Да празнуваме ли? — гласът му беше дрезгав и топъл. — Искаш да танцуваме? И да пеем? Нашият народ празнува по този начин — пошегува се той.