Рейчъл предполагаше, че Ураган е предназначен за поста на шаман, който трябваше да поеме след смъртта на дядо си, но Танцуващия ураган настояваше, че дядото крои нещо друго. Шаакан беше хитър старец, който винаги знаеше повече, отколкото казваше.
Цялото селище се отнасяше към Танцуващия ураган като към дар от небето. Те като че ли всички знаеха кой път ще поеме той, за да изпълни пророчеството, за което им беше говорил Шаакан, но никой не говореше за това с Рейчъл, нито с Танцуващия ураган.
Докато Шаакан помагаше на Ураган да развие способността си да вижда сънища наяве до степен, в която сам можеше да ги предизвиква, Ураган беше много отчаян, че не може да види нищо за тяхното бъдеще с Рейчъл. Въпреки че Шаакан изразяваше голямо удоволствие от напредъка на внука си, Танцуващия ураган губеше търпение от привидно обикновените си постижения. Когато изрази тревогата си пред своя дядо, старият човек само се засмя.
— Всичко с времето си, сине — често казваше той. — Всичко идва при човека, който може да чака.
Когато чу гласа на Танцуващия ураган, Рейчъл вдигна глава от камъка и хаванчето, до които беше клекнала, и за момент забрави царевичната каша, която мелеше. Тя се усмихваше при вида на съпруга си, който стоеше до вигвама и говореше с един от мъжете, който се казваше Вчерашния гръм. Танцуващия ураган носеше нов елек с ръкави и нови гамаши, които му беше направила тя с помощта на Звездна светлина. Вятърът развяваше дългата мастиленочерна коса, която падаше на раменете, му и очертаваше високите му, бронзови скули, и му придаваше вид, който покоряваше всички жени.
С приближаването на зимата Рейчъл разбра спешната необходимост от топли дрехи за себе си и Ураган. Те бяха тръгнали от селището на мохоките само с най-необходимото, за да оцелеят. При пристигането им в Чесапийк Звездна светлина се беше заела веднага с нуждите от зимни дрехи на новобрачните. Една сутрин тя се появи в техния вигвам с цял куп ощавени кожи и седна да показва на Рейчъл основни неща в шиенето. Рейчъл беше във възторг, когато откри, че много повече й се отдава да шие кожени елеци и гамаши, отколкото някога й се отдаваше бродирането на спално бельо в бащиния й дом. Само след няколко дни те двамата с Ураган, а и Дори, вече имаха по няколко скромни, но топли и добре ушити зимни облекла. Използвайки част от своите основни познания по шев, Рейчъл откри, че може, дори да въведе някои подобрения в обичайните дрехи на лени ленапи с някои шевове, които съединяват краищата й с прикачени ръкави. Другите жени приеха с такъв възторг подобренията, че скоро започнаха да приижда и да търсят нейната помощ, когато шиеха дрехите за собствените си семейства. Сегашният модел на Рейчъл — палто от заешка кожа — се обсъждаше, когато жените се събираха на шев в късните следобеди. Всички жени завиждаха на суетата, с която Танцуващия ураган представяше жена си всеки път с нова заешка кожа, и тичаха при мъжете, си у дома, като настояваха и те да получат нови палта.
Танцуващия ураган забеляза жена си с крайчеца на окото и лицето му придоби по-меко изражение. Продължаваше да слуша какво му говори воинът до него, но мислите му очевидно бяха насочени към Рейчъл.
Тя усети как лицето й се изчервява и насочи вниманието си отново към царевичната каша. Ако някой някога й беше казал, че ще изпитва такова нещо към някой мъж, към някакъв дивак, тя нямаше да му повярва, щеше да го нарече лъжец. Поразяваше я как различията във възпитанието между нея и Ураган имаха толкова малко значение. Те не само се обичаха. Те искрено взаимно се харесваха и се наслаждаваха на компанията на другия — нещо непознато в света, в който Рейчъл беше израснала.
Понякога Рейчъл се чудеше какво щеше да прави, ако беше във Филаделфия. Мислеше си за следобедния чай и баловете, които е изпуснала… които изпускаше. Сети се за вълнението, което предизвикваше някой дуел или пък раждането на незаконно дете. Спомни си часовете, прекарани в правене на покупки или чакането при някой кожар да и направи ръкавици. Най-хубавото нещо беше, че всичко това вече нямаше значение. Не изпитваше чувството, че е изгубила нещо, когато се сещаше за коприната и дантелите, които някога беше носила, и екзотичните храни, които беше опитвала. Не й липсваха и прислужниците, нито пък пухените калъфи на дюшеците и блясъкът на кристала.
Изведнъж Рейчъл осъзна, че Ураган е клекнал пред нея и се стресна. Той се засмя, когато тя подскочи, и закачливо дръпна тъмната й дебела плитка.
— За някой любовник от миналото ли си мислиш? — подразни я той.
Тя го погледна, а в ъгълчетата на устата й заигра усмивка. Не можеше да разбере как всяка дума, която идваше от неговите уста, звучеше поетично в ушите й.