Той извърна глава към жилището зад него и изрева някаква команда. За да пестят топлина, сега всички двадесет жители живееха в къщата, която някога беше ритуална града.
В следващия момент Хубава жена се появи на входа на колибата. Тя беше приведена от болки в ставите, а лицето й със заешката устна беше хлътнало от глад.
— Съпруже?
— Изпрати ми старицата и ми донеси храна. Гладен съм.
— И ние всички сме гладни. Няма нищо за ядене — тя се обърна да си върви. — Ще ти изпратя старицата.
Плачеща жена излезе от общата колиба и дойде накуцвайки един миг по-късно. Тя беше болнава, кожата и станала прозрачна от старост и гладуване, но оставаше незасегната от едрата шарка. Все още беше красива жена.
— Викал си ме, сине?
— Кажи ми къде отиде.
Тя се приближи до огъня.
— Кой?
— Брат ми, който вече не ми е брат.
Тя сведе очи към покритата със сняг земя.
— Мъртъв е. Всичките ми деца са мъртви, освен ти Велики вожде.
Тя изговори последните думи с цялата подигравателност, на която беше способна.
— Лъжкиня! — Счупения рог се надигна с мечата кожа, все още около раменете му. — Видях как тръгва с бялата си курва. Видях те, че стоиш до дърветата. Ти му заговори. Ти си му казала къде да отиде.
— В онази нощ, когато умря синът ми, имаше много духове. Много духове.
Счупения рог посегна и удари майка си по лицето.
Два гарвана ахна, но не посмя да се намеси. Той все пак имаше жена и дете, за които трябваше да се грижи. Ако Счупения рог го убие, те със сигурност щяха да загинат.
Плачеща жена се залюля назад от силата на ръката на сина си, но не падна. Бавно тя вдигна глава, за да го погледне, а в сивите й очи се четеше подигравка.
— Старата жена съжалява, че те разочарова.
Счупения рог сграбчи задната част на наметката й от катерица и събори крехкото й тяло на земята.
— Кажи ми къде отиде човекът, който ме прокле, или ще те убия, старице!
Плачеща жена притвори очи. Тя беше уморена и безучастна, тъй като на тази земя не беше останал никой от тези, които обичаше и които я обичаха. Смъртта нямаше да бъде толкова ужасно нещо.
— Моят син, Танцуващия ураган, е мъртъв — каза тя, на езика на лени ленапи. Звукът на тези думи беше като музика в ушите й. Не си спомняше от кога не се беше осмелявала да говори на родния си език:
Счупения рог извади ножа си от калъфа.
— Казвай, старице! Давам ти последна възможност!
Плачеща жена остана неподвижна. Чувстваше студения вятър по лицето си и се усмихна. Смъртта щеше да я отведе в родното й селище на лени ленапи. Въпреки че никога не се беше връщала там в живота си, в смъртта си щеше да се върне на мястото, където беше прекарала щастливите си дни.
Плачеща жена не почувства агонията на смъртта, когато ножът разпра гръдния й кош и се заби в спокойното й сърце.
Глава деветнадесета
През зимата на 1762 година снегът падна рано. Тя започна с вихри и лют студ. В продължение на два дни Рейчъл и Танцуващия ураган останаха вътре в своя вигвам, където беше топло и уютно, и изчакваха снежната буря да свърши. За да минава времето, те играеха на дама с морски миди. Танцуващия ураган поправи оръжията си и се зае с трудоемката задача да си направи нова секира. Рейчъл запълваше времето си, като шиеше на една от възрастните жени в лагера, която вече не виждаше достатъчно добре, за да си вдява иглата. Следобед правеха любов, сгушени под одеялата от мечешка кожа. Разказваха си истории от детството и от време на време говореха за бъдещето си.
На третия ден Рейчъл и Ураган се събудиха от оглушителния шум на тишината. Бушуващите ветрове бяха спрели, дебелата снежна покривка заглушаваше естествените шумове на гората. След като набързо закусиха с гореща царевична каша, поръсена със сушени ябълки, Рейчъл и Ураган се облякоха с кожените си палта и ръкавици и излязоха да видят как природата е преобразила селището на лени ленапи.
Лагерът и гората наоколо бяха покрити с дебело покривало от естествена белота. Боровете, кедрите и дъбовете бяха тежко отрупани и клоните им се огъваха под тежестта на изобилния сняг.
Ръка за ръка, Ураган и Рейчъл излязоха от своя вигвам навън в щипещия студ. Слънцето излъчваше утринна светлина, която сгряваше лицата им въпреки ниските температури и караше всичко наоколо да блести с бяла светлина.
— Красиво е — въздъхна Рейчъл, запленена от снега като дете.
Той поклати глава, докато разглеждаше лагера.
— Можеш да си помислиш, че след като толкова много години сме виждали как идва зимата и после си отива, не би трябвало да сме толкова поразени от нейното великолепие — той се обърна към Рейчъл. — Но наистина е много красиво, нали?