Танцуващия ураган поклати жлъчно глава.
— Лъжливи мечти, лъжливи надежди. Ти слушаш твърде много това, което ти казват сенките отвъд реката, французите не са с нас. Ние не сме нищо друго, освен маши в битката им с англичаните. И те могат да ни пожертват.
Счупения рог извади ножа от колана си.
— Всеки мъж, който ми противоречи, ще умре в мъки.
Танцуващия ураган погледна настрани. Знаеше, че разговорът е безсмислен. Колко пъти го бе водил с брат си през изминалата година? И винаги стигаше до един и същ извод: Счупения рог мразеше англичаните и не само желаеше да умре, но и да пожертва целия си народ, за да изгонят белите мъже оттук. Танцуващия ураган не можеше да го убеди, че това бе обречена битка. Въпреки че вече бе ходил в градовете и бе видял динамиката на живота там, той все още вярваше, че ирокезите могат да победят англичаните. Не разбираше даже простия факт, че численото им превъзходство правеше този подвиг невъзможен.
Танцуващия ураган се изправи.
— Отново те моля да освободиш затворниците. Всички. Те са невинни.
— Те са бели — Счупения рог се пресегна за плоското шише уиски от кошницата на пода и издърпа корковата тапа. — Следователно те са виновни.
— Ще отида в Съвета.
— Върви. Знаеш какво ще кажат те. Ще кажат, че ти, Танцуващия ураган, сина на шамана, си страхливец. Ще кажат, че не си достатъчно мъж да направиш онова, което би трябвало да сториш, за да защитиш своя народ. Ще кажат, че не ставаш за мохок, щом като не ти стиска.
— Грешно е да се отвличат, да се измъчват, да се убиват и да се продават човешки същества.
— Те не са човешки същества — вдигна рамене Счупения рог, като отпи продължително от бутилката, а след това се ухили — Следователно нищо грешно не е извършено.
— Това не е крайната цел, братко. Достатъчно време стоях настрана и те наблюдавах как отклоняваш нашите хора от правия път.
Счупения рог махна с ръка.
— Наричаш ме братко, но забравяш, че сме само братя наполовина. Твоята майка, Плачеща жена, е от племето лени ленапи — той се засмя тихо. — Следователно, това те прави половин човек, половин брат.
Без да пророни нито дума повече, Танцуващия ураган излезе от вигвама в прохладата на нощта. Остана за момент в сянката на жилището със свити в юмруци ръце, опитвайки се да обуздае гнева си. Какво да прави сега? Как да убеди народа си, че Счупения рог не е прав? Как можеше да ги накара да видят унищожението на народа си така, както го виждаше в сънищата си? Как можеше да ги накара да разберат, че ако не спрат да воюват и се опитат да живеят заедно с белите хора, те всички ще умрат?
Тиха женска въздишка привлече вниманието на Танцуващия ураган и той се обърна към мястото, където държаха пленниците. Видя младата жена, която току-що бяха докарали. Беше вързана за един стълб и се бе унесла в неспокоен сън, свита на земята. Мяташе глава насам-натам и нещо мърмореше.
Танцуващия ураган знаеше, че не бива да ходи при нея. Не трябваше да я гледа, нито пък да говори с нея. Тя щеше да умре или да бъде отведена както другите и той нямаше власт да предотврати това. Самият той се намираше между живота и смъртта сред мохоките, за да дръзне да спаси поне един живот.
Но нещо го привлече към нея, може би нежните черти на лицето й или меката коса, която падаше по раменете й. Когато се приближи; той я чу да казва нещо. Вода. Тя искаше вода. Може би бяха минали часове, откакто за последен път беше пила и Хубава жена със сигурност не си бе направила труда да даде на затворниците храна или вода.
Танцуващия ураган направи рязък завой и пое обратно към жилището си. След няколко минути се върна, носейки съд със студена вода. Без да обръща внимание на това дали някой го наблюдава, той отиде до отвлечената жена и приклекна до нея. Докосна нежно страната й и след това повдигна съда до нейните устни.
Очите на Рейчъл трепнаха. Вода… беше толкова жадна. В просъница тя не знаеше откъде дойде тя и дали не сънува. За нея това нямаше значение. Може би, ако сънуваше, жаждата и щеше да бъде уталожена и тя щеше да спи по-добре.
След като отпи няколко глътки, Рейчъл пое дълбоко дъх. Имаше някой. С мъка отвори очи и срещна същия състрадателен поглед, който я беше следил из двора на селището по-рано същата вечер. — Благодаря — промълви тя, усмихвайки се едва-едва.
— Още? — попита червенокожият мъж на странен, напевен английски.
Усмивката на Рейчъл се разшири. Нейният ангел — спасител беше красив мъж с високи скули и чувствени устни. Кожата му беше с най-красивите оттенъци на червеното, като току-що изорана земя. Ухаеше на бор и на гора, точно след здрач. Изглеждаше толкова нежен.