Навън, в студената нощ, Танцуващия ураган и Рейчъл бяха заобиколени от много хора, които им пожелаваха всичко най-добро. Смееха се и пиеха горещо и люто ябълково вино. Бяха запалили няколко огъня, за да изгонят тъмнината и студа.
Някой започна да бие барабан, докато друг започна да тръска кратунена дрънкалка. Няколко мъже и жени запяха й беше изнесена храна за цялото селище.
Рейчъл стоеше редом с Танцуващия ураган и се опитваше да схване всяка дума. В главата й всичко беше объркано, когато ги настаниха да заемат почетните места и им предложиха царевични питки и месо от дива пуйка.
След като се нахраниха, Танцуващия ураган прегърна Рейчъл и я придърпа по-близо до себе си под вълшебната шаманска мантия. Целуна я по челото, а тя го погали по бузата и му заговори за лични неща за първи път този ден.
— Ти нямаше никаква представа, че цялото селище иска да замине на запад, нали?
Той поклати глава и отпи от калаения съд.
— Никаква представа нямах. Много е дръзко това начинание — той вдигна пръст. — Но е проницателно. Дядо ми и баба ми са прави, като казват, че трябва да бягаме, за да спасим нашия свят такъв, какъвто го познаваме.
— Тогава ти ще го направиш?
Той погледна в ярката светлина на огъня, която осветяваше танцуващите.
— Страхувам се при тази мисъл — той отново я погледна — и същевременно съм доволен и нетърпелив — той пое ръката й и я пъхна под елека си, за да усети тя колко по-бързо биеше сърцето му. — Усещаш ли вълнението ми?
— Усещам го.
— Ще ми помогнеш ли, Рейчъл? Това е твърде голяма задача за един шаман. Ще имам нужда от твоята помощ — той размаха ръка, посочвайки индианците. — Ще имам нужда от помощта на всички.
Тя продължи да държи ръката си под елека му и се наслаждаваше на топлината на кожата му в студената вечер.
— Къде смяташ да отидем?
— На запад, към Охайо може би. Там избягаха нашите братовчеди шониите. Там отидоха другите села на лени ленапи.
Рейчъл се загледа в светлината на огъня, потънала в мисли.
— Ако заминем, никога няма да се върнем, нали?
Гласът му беше топъл.
— Не. Никога няма да се върнем — той млъкна за момент и взе ръката и в своята. — Ще дойдеш ли с мен? Ще обърнеш ли гръб на всичко, което някога си била, за да се отдадеш изцяло на мен? Ще тръгнеш ли с мен в посоката, където залязва слънцето?
Рейчъл не се нуждаеше от време за размисъл. Думите се търкулнаха по устните и преди да разбере.
— Да — прошепна тя. — Ще дойда с теб, съпруже мой. Където и да отидеш, аз ще съм с теб. Където е твоят дом, там ще е и моят. Твоят народ ще бъде мой народ…
Танцуващия ураган приближи устните си до нейните и я целуна така, както никога досега.
Шумът от лаещи кучета и раздвижването, което настъпи наоколо, ги изтръгнаха от този миг.
— Какво има? — попита Танцуващия ураган.
— Някой се приближава — предположи Килхцйк. — Часовоят го е пуснал.
— Много необичайно време за посещение на гости в тази зимна нощ — каза замислено Танцуващия ураган, докато се изправяше.
Рейчъл стана с него, като все още си държаха ръцете.
— Кой може да бъде?
Тълпата около огъня се раздели, за да направи път на непознатите да минат. Когато Рейчъл забеляза до него индианката, която носеше бебе на гърба, тя хвърли поглед към Танцуващия ураган. Погледът му смрази кръвта й, стомахът й се сви.
— Кой… кой е? — попита умолително тя.
Върху лагера падна странна тишина, докато индианците наблюдаваха реакцията на Танцуващия ураган към жената. Дълго време той нищо не каза, след това бавно се обърна към Рейчъл и промълви с глас, който само тя можеше да чуе.
— Това е жена ми, Та-уа-ни.
Глава двадесета
Неговата жена. Рейчъл стоеше като вцепенена. В ушите й нещо бучеше. Шумът от приглушените разговори сред индианците заглъхна някъде далече. Студът на зимния въздух, топлината на огъня и наситената миризма на печено еленско месо и горящ бор, всичко изчезна. Тя все още чувстваше ръката на Ураган в своята ръка, но близостта и топлината, които усещаше само преди секунди, сега също ги нямаше. Той я гледаше, но красивото му бронзово лице беше размазано в погледа й. Единственото нещо, което виждаше, беше тя. Индианката беше ослепително красива, въпреки очевидните несгоди, с които се беше сблъскала, пътувайки посред зима. При това беше много млада… по-млада от Рейчъл.
— Рейчъл… — гласът на Ураган едва успя да проникне в мислите й. — Рейчъл — повтори той по-твърдо и стисна ръката й.
Тя осъзна, че в този момент цялото селище ги наблюдава. Няма да се унижи, като му прави сцени. Това не беше прието сред народа на лени ленапи. Нямаше да засрами Звездна светлина и Шаакан — те се бяха отнесли толкова добре е нея.