— Никъде няма да ходи!
— Искам да поговорим насаме, съпруго моя.
Нежното му обръщение предизвика нов пристъп на ярост у Рейчъл, на каквато досега не знаеше, че е способна. Тя се завъртя наоколо, търсейки някакво оръжие, каквото и да е, за да го накара да млъкне. Най-близко до нея беше огнището, което излъчваше червена светлина от горящите въглени. С яростен вик тя грабна едно дърво, дебело колкото китката й и наполовина изгоряло, и го размаха. Червените въглени на края горяха по-ярко, а от ствола се извиваше дим.
— Махай се! — изкрещя тя и направи една крачка към него. — Махай се, преди да съм подпалила косата ти!
Инстинктивно Танцуващия ураган се отдръпна една крачка назад. Явно беше, че в този момент тя не беше на себе си. Разбираше болката й. Знаеше, че трябваше отдавна да й обясни всичко за Та-уа-ни, но никога не беше намерил подходящ момент. Сега не знаеше как ще я накара да разбере. Нравите на неговия народ се различаваха от нейните и понякога беше трудно да се изгради мост на разбирателство над тази пропаст.
— Дори, искам да поговоря с теб навън.
Рейчъл гледаше заплашително и все още държеше горящото дърво.
Дори погледна от Танцуващия ураган към Рейчъл.
— Стой мирно — каза тя на Рейчъл. — Връщам се веднага.
— Не е нужно да отиваш — настоя Рейчъл и продължи още по-бързо от преди. — Не е нужно да го правиш, ако не искаш, Дори. Ти си свободна жена. Той не те притежава. Никой не може да те притежава отново.
Дори заобиколи Рейчъл, като стъпваше предпазливо, защото не беше сигурна на какво е способна в това състояние. Когато стигна до вратата, от която Танцуващия ураган току-що беше излязъл, Дори вдигна ръце.
— Добре, скъпа. Отиде си. Сега хвърли това дърво обратно в огъня и ела на себе си, преди някой да е пострадал. Ще се върна след миг.
Дори видя как Рейчъл с нежелание хвърли цепеницата обратно в огъня и след това излезе навън в нощта.
Танцуващия ураган стоеше в сянката на вигвама, широките му рамене бяха приведени, а ръката му замислено държеше брадичката. Когато видя Дори, той вдигна очи.
— Тя не ми дава възможност да й обясня. Тя си присвои правото да говори, но на мен не ми позволява същото.
— Фуу! Никога не съм виждала Рейчъл толкова яростна като сега, казвам ти? — Дори погледна към Танцуващия ураган. — Но не мога да кажа, че няма право. Защо не си й казал, че първата ти жена е още жива?
Той погледна надолу към покритата със сняг земя. Лагерът беше утихнал, празненството беше прекъснато от пристигането на ирокезката жена. Всички бяха започнали да прибираш храната от пиршеството и да се прибират във вигвамите, за да си легнат.
— Не виждах никаква причина да й го казвам.
Дори отпусна ръката си до закръгленото си бедро.
— Не си виждал никаква причина да и кажеш, че е втора по ред съпруга, а не една-единствена, така ли?
— Рейчъл е единствената ми съпруга.
— Мислех, че си казал, че тази сладка кучка Та-уа-ни е била също твоя съпруга?
— Тя беше. Но ние се разведохме. Тя избяга с трапера Малвин преди две, зими. Така и не се върна. Аз се разведох, за да не нося повече отговорност за нея.
Дори бавно въздъхна. Тя знаеше, че индианците приемаха развода като естествена част от своя живот. Тук, сред лени ленапи, една жена можеше да се разведе със съпруга си, ако просто остави мокасините му и оръжията му пред вигвама. Но Дори знаеше също така, че Рейчъл не признава развода. Бракът за нея беше брак за цял живот. Според нея излизаше, че тя и Танцуващия ураган никога не са се женили. Най-малкото, тя беше неговата втора и следователно по-маловажна съпруга. Дори внимателно подреди мислите си, преди да заговори на Танцуващия ураган. Тя го разбираше, но ако трябваше да вземе нечия страна, тя щеше да остане вярна на Рейчъл.
— Хубави обичаи имате тук.
— Никога не съм допускал, че някога ще видя отново Та-уа-ни — отговори искрено Танцуващия ураган. — Мислех, че или е умряла, или траперът я е продал, след като й се е наситил. Червенобрадият мъж Малвин беше труден човек — нечестен и жесток, би продал душата си за злато и бутилка уиски.
— И сега той ти я връща, така ли?
— Едва ли са могли да разберат, че съм тук. Той просто я е оставил в лагера, защото е знаел, че няма да я оставят да умре от глад, нея и детето.
Дори внимателно наблюдаваше лицето му, когато зададе следващия си въпрос.
— А малкият? Той твой син ли е?
— Не съм знаел, че Та-уа-ни носи дете в себе си, когато ме напусна.
— Но малкият би могъл да е твое дете?
Той бавно повдигна глава, докато тъмните му очи срещнаха нейния поглед. Не можеше да лъже. Трябваше да признае, независимо колко много му се искаше да не е така, цялата истина.