Най-лошото нещо беше, че Рейчъл се чувстваше глупаво. Не трябваше да му доверява любовта си. В края на краищата той беше мъж. Няма значение дали цветът на кожата е червен, бял или зелен, мъжът си оставаше същество, на което не може да се вярва и тя го знаеше. Не се ли беше поучила от Гифърд?
Разбира се, Танцуващия ураган изглеждаше друг. Само колко много месеци беше успял да я заблуди! През пялото това време тя си беше мислила, че той наистина я обича. Бяха толкова щастливи! Но той не я обичаше, не можеше да я обича. Никой не би постъпил така с човек, когото обича.
Рейчъл чу шум от стъпки, които скърцаха по снега пред вигвама и инстинктивно придърпа робата си към тялото. Кожата на входа помръдна и Танцуващия ураган пристъпи вътре.
В същия момент Дори се размърда и погледна от постелята си, като търкаше сънено очи. Забелязвайки Танцуващия ураган, който стоеше насред вигвама, тя подскочи и си взе нощницата.
— Не е нужно да си ходиш — каза Рейчъл, без да обръща внимание на Танцуващия ураган.
Разбира се, че ще си отида като всяка сутрин отговори Дори, заобикаляйки огнището. — Вие двамата си поговорете, а аз ще намина малко по-късно да проверя какво става, Рейчъл, мила.
Рейчъл се почувства изоставена, когато чу как Дори се измъкна през вратата и след това как се отдалечават стъпките й в снега.
След като Дори си замина, Танцуващия ураган продължаваше да стои близо до входа, без да е казал нито дума.
Рейчъл дълго не поглеждаше към него. Чувстваше как черните му очи я пронизват и си пое дълбок дъх. Искаше да е сигурна, че е овладяла емоциите си, преди да заговори. Не искаше да плаче и да се унижава. Докато живееше сред индианците тези месеци, беше се научила поне какво означава чувството за достойнство и чест. Предпочиташе Дори да беше останала — когато приятелката й беше до нея, се чувстваше по-силна.
Танцуващия ураган пръв наруши крехката тишина. Той се приближи и приклекна до нея с поглед в огъня.
— Ръцете ми страдаха без теб тази нощ — каза той толкова тихо, че тя не беше сигурна, дали изобщо е проговорил. Той я гледаше и тя беше принудена да обърне главата си към него, за да го вижда. — Готов съм да направя всичко, за да проправя това, което се случи — той спря за момент. — Не съм подозирал, че това ще те нарани толкова много, иначе щях да ти разкажа всичко.
Рейчъл изви горната си устна в невярваща усмивка.
— Не си подозирал, че ще страдам от факта, че имаш още една съпруга!
— Казах ти, но ти не слушаш какво ти говоря — той докосна ухото си. — Тя беше моя съпруга някога. Вече не ми е.
— Така значи — тя погледна отново към огъня.
Дори сега, когато сърцето я болеше толкова много, че предизвикваше болки в целия й гръден кош, тя изпита съжаление към него. Той беше толкова дяволски красив. Срамуваше се да признае, че го желае, дори сега, в този миг. Дори след всичко, което й беше причинил.
— Сигурна съм, че каза, че е умряла.
Той вдигна бронзовия си пръст.
— Никога не съм казвал, че е умряла. Казах ти, че я няма.
Рейчъл се обърна към него с цялата си ярост и замахна към обвинителния му пръст.
— Ти ме накара да повярвам, че е умряла, като през цялото време си знаел, че тя е жива!
Той кръстоса ръце пред гърдите си и кимна в знак на съгласие.
— Направих го и съжалявам за това. Трябваше да ти кажа, че Та-уа-ни е жива.
— Защо не го направи?
Във въздуха увисна тишината, докато той обмисляше отговора си.
— Защото ти нямаше да се ожениш за мене или, може би, нямаше истински да се обречеш на мене — един черен кичур коса падна на лицето му и се разпиля върху бузата му. — Ако ти бях казал за първата си жена, можеше никога да не се влюбиш в мене.
Рейчъл трудно можеше вече да устои на този топъл, изпълнен с разкаяние глас. Би предпочела да й викаше, дори да я удари. С това можеше да се справи. Но този негов тон накара част от нея да пожелае да протегне ръка към него и да докосне неговата твърда бронзова десница. Част от нея искаше с целувки да премахне болезнените бразди по лицето му, които издаваха страдание, и да му каже, че все още го обича.
Тя разбира се знаеше, че все още го обича, независимо, колко много искаше да не го обича. Но това не променяше нищо. Тя нямаше намерение да бъде втора съпруга. Чувствайки се по-топло, Рейчъл разхлаби робата си.
— Когато дойде пролетта, някой ще ме изпрати до Анаполис, а оттам ще мога сама да се оправя до Филаделфия. Можеш спокойно да живееш с жена си и детето си. Няма да застана между вас.